Можеш ли ти, учителят, и то, ако си млад учител, който обожава тези „варварски идиоми“, да не се огорчиш… Децата обаче никак не чувствуват мъката на своя преподавател. Чувствуват само, че това съчинение няма да бъде като другите. Че е „свободна тема“, как да го кажем… Могат да развият своята тема, както си искат. Че няма да си блъскат главата, за да си припомнят как учителят разказа съдържанието, с какви думи и какви образи. Пишете, каквото ви харесва. Достатъчно е да изразите това с ваши думи. Само че… нали знаете… варвар… т.е. що се отнася до диалекта, нали знаете? О, разбира се, „знаем“, господин учителю! Ние вече сме образовани хора, а един образован човек трябва да уважава своето образование! Ами че, разбира се, как не, особено сега… разбира се, господин учителю, всичко е ясно.
— Имате на разположение два часа. Надявам се, че са ви достатъчни. Подчертавам, че не се поставя никакво ограничение относно дължината на съчинението. И още нещо — продължаваше да обяснява учителят, но Мельос не го слушаше вече.
Заби брадичка в юмрука си и се заслуша в тополата. (Нима тя говореше?) Той се понесе с ветреца, който повяваше сред листата й. Носеше се… А долу шумеше реката.
„Тече… носейки тъмносините си води надолу, все надолу, дето ги очакват моретата в своите неизследвани глъбини… Понякога водната повърхност се набраздява. Понякога става гладка, но пак тече…“
Мельос смачка листа в шепата си и го направи на топче. Не. Това беше едно мъртво съчинение! Той не можеше повече. И тогава го обхвана някаква дързост. Да каже всичко на майчиния си език. Пречеше ли това? Защо да пречи? С реката го свързваше приятелство. Той беше стар приятел с нея. И тъй ще разкаже всичко на езика, който и двамата знаеха, тъй както някога си приказваха лице с лице. И знаеше, че лицата им си приличаха. Колкото пъти се бе навеждал над водите й, беше виждал, че си приличат с реката като двама братя! Как обаче сега ще се разберат на този плесенясал език? Срам го беше дори. Почна да мечтае. Рекичке… вярна, незабравима моя дружке. Къде отиваш? Помниш ли един Йован? И върбата, от която скачахме и се гмуркахме в твоите води? Нали знаеш? Върбата отиде, Йован я насече на дърва. Това се случи през една дъждовна нощ, когато всички мръзнеха, а едно момче беше болно. Течи… течи… там, по-надолу, при един вир тръстиките са се хванали на хоро. Като минеш край тях, грабни си някоя песен. Някои птички, които обичат музиката, отиват там и вземат уроци по пеене. Чучулиги ли ги казват? Не, не зная. Те са малки като юмручета. Не, не. Те са като камъчета, които, чуруликайки, летят нагоре-надолу из небето. Тези птици много обичат музиката. И са свикнали да пеят много рано сутрин и затова имат на главата си качулки, за да не мръзнат. Някои чичовци потъркват брадичката си и казват: „Не разбирам нищо. Чучулиги ли? Не. Това са качулатки“.
Тече, тече водата; тя е като погребение — никога не се връща назад. Тя е като барабан, който не променя ритъма си. Върви, тече и не знае какво ще срещне по пътя си. Тревички и дива мента, риби, жаби или водни змии… Понякога преминава и през някоя пробита планина и скрито рони сълзи. По-нататък се разсърдва, но по-после пак запява своята незабравима песен… Чуй, рекичке, ти, която носиш вода… ако минеш край някой бостан, напой го, защото се заинатява, като не го напоиш, и не дава дини. Почерпи малко и някои царевици, почерпи ги, горките, защото тъкмо сега са станали млечни. Почерпи и жътваря, чието сърце гори. Спри се и край онези гладки камъни, където девойките перат мъхестите си покривки, и им направи пяна, защото си нямат сапун…
По-нататък е полето. Децата цамбуркат и пускат хартиени корабчета. Те пеят и песнички… нестройно, с неукрепнали още гласчета. По-надолу реката среща едни гробища и плаче. После се гали о корените на един стар явор, който разправя приказки на дребните рожби на цветята.
Музиката на водите — песента на реката — никога не свършва. Само когато стигне до морето, омайната й музика спира, защото няма накъде да отиде, и се удавя в рева на океана. Тук долу реката загубва своята музика. Загубва и своя цвят. Когато се влива в морето, водите й са тъмносини. Кой знае защо… И по-нататък златистосини. Пак кой знае защо.
Тя знае добре, че в началото водите й са сладки, но полека-лека стават солени. По целия си път тя събира всичката пот и всички сълзи. А светът лее много… А още повече лее бедният народец по полето.
Музиката на водите е тъжна. Такава музика е слушало от брега едно момче, което често е говорило с реката.