Мечтата свърши. Мельос премина към друга мечта… Той си спомни за къщата, където живя по-миналата година, за реката, която течеше край нея… после за една тежка нощ, когато умря старицата Севдо… И почна да описва всичко. Това беше темата му. И взе да пише. Перото му летеше като насекомо, което бърза, да не го превари нощта…
По едно време спря. Беше свършил.
Написа четливо, ясно датата и името си и затвори тетрадката. Да. Съчинението беше готово. Мельос се загледа пак в листата на тополата. На върха й един кичур се вееше, сякаш реката го поздравяваше с кърпичка. „Поздрави от приятелката ти“. Тогава внезапно почувствува желание да погледне назад. Аграмбели седеше и го гледаше с очи, пълни с нежност и покорство… Те бяха съвсем зелени. Как не беше забелязал по-рано това? Я виж ти, очите й бяха станали зелени. Те плаваха в листата на тополата!
— Госпожица Стамири защо не пише? — запита учителят.
— Пиша… — рече тя. — И после… — Свърших!
— Всички сме свършили, господин учителю! — обадиха се отвсякъде.
Привършили бяха. Тогава един ученик стана да събере тетрадките. Дебелата тетрадка на Мельос излезе топла от ръцете му. Тя имаше портокалов цвят. Виждаше я от чина си как му прави знак, различавайки се от всички други. Той знаеше, че ще получи двойка. Но беше спокоен. Не можеше другояче. Училището щеше да се дигне на крак — и това знаеше. А учителят му щеше да се поболее и да се натъжи, щеше да стане по-тъжен и от Христа. Всичко беше преценил. Но не можеше да постъпи иначе. Не можеше да говори на друг език на своята приятелка реката. След малко удари звънецът. Учителят взе тетрадките и излезе. Децата, бавейки се, останаха малко по-назад.
— Писах за една река, която влачи магарета и умрели котки — каза Хамоляс. — Ти какво писа, бе, Торис?
— Писах за бабината ми трънкина!
Куркулос поддържаше, че реките са, за да напояват бостаните.
Едно момче от задните чинове казваше, че реките са, за да плува човек в тях, а едно друго — че са, за да пускаш в тях корабчетата си.
— Глупости!… — каза Дакридзикос. — Реките са, за да изпразват бабоците нощните си гърнета.
Той плюна и даде знак на бандата да го последва. Край чина на Мельос литна оная… очилатата, която Мельос познаваше още от по-миналата година.
— Кадрас… — каза му тя — друг не знае да ни каже как се нарича цветът, който е смесица от черно и зелено?
— Тъмносин… — рече Мельос, изчервявайки се.
Очилатата се върна назад.
— Тъмносин… — обясни тя на една друга, която беше зад нея.
— Благодаря… — рече оная.
Мельос се стопи. Другата беше Аграмбели…
Но тя беше толкова смутена, че сякаш косата й трепереше.
— Ех… Кадрас — продължи очилатата, — представям си колко хубаво съчинение си написал… Нали си написал?
Мельос усети, че езикът му пресъхва.
— Двойка ще получа… — рече той.
— Боже! Какъв лъжец! — извика Кальондзи (Кальондзи се казваше тя). Ти? Ти двойка? Тогава какво ли ще стане с нас, дръвниците?
Тя си тръгна, защото отзад бяха почнали да я блъскат да върви напред.
— Отивам долу да се смея! — рече Кальондзи и отмина. След нея вървеше Аграмбели. Тя не го погледна. Само наведе глава още повече, толкова много, че брадичката й докосна верижката.
И това беше достатъчно. Мельос слезе за междучасието, сякаш носеше обувки, пълни с жар, сякаш стъпалата на стълбата бяха гумени… Долу ставаше нещо. Чуваше се голям шум вън и вътре в мазето. Бай Тодос обикаляше като замаяна кокошка, напоена с ракия.
Някакви хлапета пъхаха главите си сред другите и се късаха от смях.
— Проклетници… — викаше старецът. — Какво е това зло, дето ми се стовари сега, на края на живота ми?
Обикаляше нагоре-надолу, пускайки газове — същински мотоциклет. Ругаеше, скубеше се, мъчеше се да се сдържи… но невъзможно. Червото му работеше като картечница. Мельос стана бял като платно от яд.
— Какво са ти направили, дядо? — запита той загрижено стареца.
— Корк, сине… Овъглили корк и ми пуснали в кафето.
Червото му работеше непрекъснато като циганско „духало“. Мельос пообиколи сред децата и сграбчи за яката едно от тях.
— Кой те накара? — запита го той.
— Не беше мой коркът!… — каза Фолос.
— Кой ти го даде? Казвай, че главата ти ще строша о стълба!
Малкият трепереше. Тогава Мельос забеляза едни наконтени момчета да правят знак на Фолос да не ги обажда.
— Разбрах… — каза Мельос.
В този момент отвън се появи сянката на Дакридзикос.
— Торис! Иска да ме бие! — извика малкият и изведнъж се отскубна от ръцете на Мельос и се затече към Дакридзикос.