„Главатарят“ с готовност му даде своето покровителство. После го изтегли със себе си навън. Всички следяха да видят какво ще стане по-нататък. Дакридзикос го заведе настрани и двамата изчезнаха зад една стена. Минутка по-късно се чуха три плесника. Главатарят се появи отново намръщен и се запъти към тополите, отдето след малко се чу да си подсвирква песента „изгоро ле“, която много му харесваше.
Мельос проследи всичко, без да проговори. Познаваше типа на „главатаря“. Той не искаше да му се противопостави. Знаеше, че има работа с едно особено момче, нещо между уличник и ангел. Знаеше, че „главатарят“ е един нетърпим гамен, без милост, без възпитание, без стремеж да стане нещо… Един покварен характер. В глъбините му обаче се виждаше, че беше честолюбиво момче с дива гордост, каквато никой друг не притежаваше!
Мельос усещаше, че в него бликаше чувство на обич към този нехранимайко, към този уличник — това не му подхождаше, не биваше да бъде тъй, но той не можеше да го скрие.
(обратно)Глава осма
Вечерта Мельос премисли още веднъж дързостта си. Ами ако го изпъдеха от гимназията? Това беше бунт! Кой си ти, младежо, който се осмеляваш да нарушиш по такъв начин наредбите на училището? Господин директорът на гимназията наричаше себе си „пазител“. Който не се съобразяваше с това, трябваше да напусне.
Господин Скамвурас дойде сутринта бледен, сякаш цяла нощ е бил трескав. С кого трябваше да се съгласи? С правилника ли, или със съвестта си? Първият поглед, който той хвърли, беше отправен към „бунтовника“. Погледът му беше объркан… „браво и горко“ казваше едновременно.
— Въобще… — каза той на учениците. — Работата ви беше интересна. Чувствувам се задължен да простя дори и известни вулгарности, господин Дакридзикос. Общо взето, никой не е прахосал времето си. Само че… наскърбен съм поради един случай, собствено не наскърбен… по-скоро съм в недоумение. Предоставям на вас да прецените. От гледна точка на строгия професионален дълг длъжен съм да порицая една постъпка, която, преценена от гледището на ограничените училищни рамки, представлява едно явно отклонение. Тоест, длъжен съм да напомня тук на вас възгледи, които произтичат от наредбите на училището. Съчинението, за което искам да ви говоря… за да съм по-точен, не бе преценено за лошо, но за неприемливо. Знаете, че в училището се спазват известни уставни правила, пред които няма място за никаква снизходителност. Всичко това, естествено, са идеи и понятия, задължителни за всички, дори и за онези, които са на противно мнение — казал бих, дори и за онези, които изпитват чувство на мъка. Не става въпрос за лоша бележка. Училището не дава лоша бележка, просто отказва да даде бележка. Да сме наясно, училището обаче… Но не и аз.
— За какво става въпрос, господин учителю? — обаждат се децата. — Не разбрахме.
Скамвурас ги погледна скръбно… Въздъхна.
— Ще се помъча да се изясня — рече той.
Натисна с пръст върху катедрата, като полагаше големи усилия да подбере думите си. Всички го гледаха с пламнали очи. Внезапно откъм последните чинове се чу шум. Скамвурас запита с поглед. Някакъв дрезгав, неясен глас започна да говори нещо. Скамвурас сложи ръка на ухото си.
— Виновен съм… — каза гласът. — Признавам цялата истина.
— Какво има, Дакридзикос? — запита учуден Скамвурас.
— Не можех иначе, господин учителю. Разказах, каквото видях. Едни баби изляха нощните си гърнета. В какво съм аз виновен? И как трябваше да го кажа? „Една стара жена се появи с нощно гърне в ръка“. Ако не струва, нека не струва. Видях и едно магаре, в тумбака на което бяха забили знаме. Видях и един пиян, който повръщаше в реката и казваше: „На добър час, бобче, на добър час, царевичке… Предайте много поздрави на нужника… И на тебе, винце, приятно пътуване.“ Че какво съм аз виновен, господин учителю?
Скамвурас се учуди.
— Христидис… — каза му с топъл глас той. — Благодаря ти! Аз съм… аз съм… Но не, не става въпрос за тебе, момчето ми. Разбира се, съгласен съм, че всичко, което си казал, не е красиво. Радвам се обаче, просто аз съм трогнат… че го признаваш… Благодаря ти. Обаче не става въпрос за това. Но те моля, продължавай и в бъдеще да си винаги искрен.
— Че какво съм аз виновен?… — обади се сега пък друг един глас.
(Що за ден беше това!)
— И ти ли, Хамоляс?
— Какво съм аз виновен? Щом като отиват и хвърлят умрели кокошки в реката… И дори пикаят… „Уринират по малка нужда!“ Ако други са луди и отиват да ловят в реката обувки, какво съм виновен аз? Един ден видях и един стол в реката — да не би някой да е накарал кафеджията да го постави до самата река? Аз само го докоснах… ето тъй само… с малкия си пръст… Отде да зная, че беше… куц и ще падне във водата? Ето… това е всичко.