Учителят го изслуша мълчаливо.
— Не те упреквам… — каза му той накрая. — Напротив, старая се да ви освободя от вашите угризения. Не, не става въпрос за това, деца. Съчинението, което имам предвид, не съдържа такива крайности. То е една образцова писмена работа, един истински училищен шедьовър. Вината му се състои, ако това може да се сметне за вина, в това, че е написано на идиом, който учителската колегия начело с господин директора отхвърля. За да стана по-ясен — това съчинение е написано на общонародния език… тоест на димотики… тоест на гръцки език.
— Извинете, господин учителю, но тогава става въпрос за мене! — извика Мельос и се изправи.
Очите му, преди да се изправи, бяха се извърнали като светкавица назад и бяха се изпълнили със светлина.
— Да, Кадрас… За тебе става дума, момчето ми. Няма да скрия душевното си вълнение. Но както и да е… Аз лично… въобще… и напук на всичко ще поставя бележка според… съвестта си.
Мельос тръгна, за да си получи тетрадката.
— Не… — рече Скамвурас. — Трябва да изпълня едно лично задължение както спрямо вашия клас, така и спрямо моята съвест. Седни впрочем, момчето ми, на чина си.
Мельос се спря посред пътеката и не знаеше накъде да отиде. Децата го дръпнаха за сакото. Той се обърна и тръгна. Насреща му сред черни коси очите й горяха като два пожара в нощта. Погледна ги… „Не… Няма друг човек, няма друг човек в живота ми…“ — казваха искрите й и го ръсеха като божество, което е слязло от небето.
Учителят избърса с кърпа слепите си очи. После погледна всички с кротка молба.
— Моля ви… — рече той — не дигайте никакъв шум.
После отвори тетрадката, поглади я с длан и почна да чете внимателно и с обич:
„Там далече от пурпурните, извисяващи се до небето планини извира реката, която минава край нашето село. Тя има да измине път, изпълнен с многобройни стъпала, за да се влее долу в нетърпеливото море. Някакви птици хвърчат след нея и после уморени спират. Но тя не спира. Тича и пее, тича и бълбука, тича и напоява. Тя минава край една къща… Къщата е стара и с посивели стени. И край едно дърво. Тя напоява дървото и къщата. Дървото иска водата, но къщата не я иска. Понеже в нея има една болна. Една болна, която привечер иска да умре, а сутринта вика «спасете ме». Казва се Севдо. Картината е такава. Отвън има едно дървено мостче. Един петел отива всеки ден на моста и измерва своя ръст и проверява дали би могъл да падне. От десет дни насам болната псува и ругае смъртта. Тя й се усмихва… «Да я оставим, казва си, тя ще дойде и ще ме моли даже».
Старицата прикова погледа си в тавана… «Ела, ангелче… на тебе казвам, милостиви, вземи ме». Ангелът разтваря крила навън, но не пристъпва вътре. Горката старица… а има и много мъчно име. Тя дойде на света да пие вода, но пи отрова. Вместо дъщеря тя роди един пъкъл, който я измъчи, както воденицата — житното зърно. Кръсти я Урана — жалко за името. Във вътрешната стаичка живее един малък гимназист. Той има малария. Никой не го лекува, нито пък някой се интересува за него. Той заболя повече поради болестта на старицата. Слуша жалбите й и не знае какво да прави. Тя му е най-добрата приятелка. Иска да я спаси, но не знае как.
Урана казва, че най-хубавите лекарства се продават на гробищата. Момчето чува това и му идва да пъхне главня в устата й. То иска да спаси своята приятелка, но как да стори това? Как да направи това, като няма нито счупена пара? То обикаля и продава с кошница гевреци, за да събере малко драхми и да й купи лекарство. Обикаля тъжно из улиците, викайки «взимайте гевреци… пресни гевреци». Гласът му е ридание, децата обаче му се подиграват. Те не разбират какво значи да умира приятелката му. Защо е толкова грозен светът? Прибира се и се затваря в стаичката си, а гласът му продължава да ридае по пътя глухо «вземете едно геврече, защото старицата умира…»
Към обед се чувствува притеснен до пръсване. Слиза на улицата. Върви край самия бряг на реката. Едно куче минава по моста с траур на крака си. То го има от рождение. Защо трябва да умират хората? То напразно пита реката. Тя тече, тече отчаяна и вика: «Давя се, давя се, давя се!» И с пълно право. По-нататък се сгромолясва от една скала и от устата й излиза пяна. Но хората не разбират нищо от това и го наричат «водопад». Смеят се. «Ех, че хубава река!…» — казват те. Кога ще станат по-добри хората? Кога ще станат малко по-състрадателни към другите? Защо сега не са никак милостиви?
Целият град е една Урана. Не ти дава поне спокойно да си умреш. Това, което наричат град, представлява едно безредие. Един тук копае ровове за умрели. А малко по-нататък друг копае ровове за кромид. По-нагоре на един харман омъжват една срамежлива девойка и я карат да свежда очи още по-ниско. А през това време стрелят, за да го узнаят всички. Край града минава и обедният влак. Целият влак трака като сандък, пълен със стъклария. Някакви търговци плюят през прозорците.