Защо е толкова лошо на този свят да продаваш гевреци. Това никой не му го е обяснил напълно.
«Музиката на водите» — казва учителят. Музиката няма вода! Умира Севдо. Това знаем. А водите плачат като малки внучета, които не знаят защо плачат и затова плачат още повече. «Бабо… само един лимон можах да купя»… — казва момчето натъжено на старицата. Не купуват гевреци. Както пеленачето търси да суче, така Севдо търси лимона, за да го смуче. Ах… защо да умира човек с толкова отрова в устата си?… Отново минава кучето с траура на крака си. Дали не служи в гробището — да изпълнява поръчки?
В дома на Севдо светна лампата. Урана се сърди на смъртта, задето се бави. Момчето се покрива презглава и плаче. Една камбана бие, сякаш страда. Севдо не може да се прекръсти и момчето направлява ръката й. В името на отца, на сина и на светия дух, амин. После момчето се вкопчва за дрехата й. «Не, не искам, Севдо… Недей! Не искам да умреш!»… Севдо чува и го моли да млъкне, «за да се ослуша». Урана обаче се сърди. Непрекъснато се сърди на смъртта. Кучето с траура отново минава за последен път през моста. Очите на момчето се зачервиха. Кой създаде тези Урани? А също и смъртта? И жестокостта? Кой създаде жестокостта? Смъртта е зла, щом като се споразумява с Урана. Лъжа е, че реките пеят. Реките са сълзите на планините. Те са капчици от сълзите на хората, които са изгубили своята радост. В полунощ дойде попът със своята кадилница.
— Какво е това? — запита Севдо и подскочи.
— Нищо, Севдо. Това е светото причастие.
— Лимон искам! Няма ли момчето друг лимон? Не искам причастие!
— Това е светото тайнство, Севдо… — рече отново попът.
— Лимон искам! Къде е момчето да ми даде лимон? Това искам. Изпрати твоето причастие на другия свят. Не искам!
Попът я причести без повече приказки, поръси малко свежест с розмарина и си отиде. Момчето се вкопчи в хлътналите й гърди и заплака така, сякаш го биеха. Сутринта Севдо тръгна полека-лека за другия свят; вкочани се. Момчето излезе гологлаво навън да плаче. То искаше да зареве. Да протегне ръце в тъмнината. Защо са направили всичко толкова грозно, толкова несправедливо, толкова горчиво? Попипа с ръце и намери тревата край реката. После коленичи. Наведе се към старата си приятелка и се помъчи да чуе песента й… Тя беше мътна, дълбока, същинска пустиня, самата смърт. И тогава то разбра, че това беше музиката на водите. Музиката, която издават нощно време тръстиките… песните, които майките пеят нощно време на болните си деца… гласовете, които издават в негостоприемния свят самотните деца…“
Гласът на учителя млъкна натъжен. Момичетата плачеха. Плачеха и момчетата. Само „персите“ ритаха, защото не знаят да плачат. Аграмбели е едно малко цветенце, което трепти от ветреца. Дребничкото й телце плаваше сред един топъл облак без ръце, без крака. Аграмбели… една мечта, обсипана с пролет. Мельос мечтае изправен. Мечтае за череши, песни с тънки гласове, лодки, които плават в злато. Внезапно отвсякъде избухват ръкопляскания. Учителят отпуска ръцете си. Звънецът удари. Класната стая се опразва бавно, тържествено. Фолос се измъква тайно и се запътва към стаята на директора. Скамвурас отива до вратата, заключва се отвътре и отново се връща на катедрата си. Той иска да остане сам, съвсем сам…
(обратно)Глава девета
Покривката на масата от тъмна дамаска чака заседанието. Едно звънче като човка на птица гледа към тавана. Три пепелника са поставени на равни разстояния един от друг. А в средата има една ваза с намусени цветя. Бай Тодос хвърли още един поглед, избърса сълзите си с полата и си отиде. „Убийци… Убийци… Убийци…“ — ругаеше през зъби той. После се поразходи два пъти нагоре-надолу из големия коридор и слезе в мазето си.
— Ами това пък!… — продължаваше той да бъбри сам на себе си. — Та това дете ли е? Ученик ли е? Къде си тръгнал, бе, щиглец, с твоите клечици срещу тях? А и оня с широките ръкави, попът, който се преструваше, че те благославя, а ти копае гроба. Разбрахме те! Пепелянката имала една роза на устата си и я подарявала на всекиго, но никой не я приемал… Ще го изгорят пак гущерчето, като „полски плевел“ ще го изгорят! О, о, познавам ги добре! Хайде, Скамвурас, пак вади сам кестените от огъня. Я виж ти дяволчето какво е пощръкляло! Я виж ти! Такава ли послушност ми обеща ти? Ами че те са зверове, бе… Побеснели вълци. Накъде си тръгнал, а! На тебе казвам! Накъде си тръгнал бос по трънака?