Бай Тодос се отправи към мангала и поразрови жарта. Сложи кафеничето. Мустаците му заиграха като на заек.
— Какво си бръщолевиш, старо? — запита го отвътре старицата.
— Нищо, Зумбулке… Нареждам дяволчето. Онова дребосъче — нашата стока.
— Е, какво?
— Пак ги паникьосал. Скамвурас ми каза поверително.
— Боже, пази го!… А какво е направил?…
— Навири брадичката си до челото. Накарали го да каже „амин“, а той „господи помилуй“.
— Видиш ли!… А защо?
— Кажи ми, да ти кажа. Още няма нищо, но Скамвурас се досеща от погледите им.
Старецът сложи кафе в кафеничето и го забърка с една дървена лъжица. След това седна на ниско столче и почна да пие кафето глътка по глътка, пъшкайки, сякаш пиеше отрова.
През това време горе един по един всички заемаха местата си край масата. Директорът беше облечен чисто, толкова чисто, сякаш беше мъртвец. Всички бяха закопчали всички копчета на саката си. Скамвурас беше бледен, но изглеждаше решителен. Вените по ръцете му се очертаваха като черни линии. Видът на прическата му беше сериозен, почти сърдит. Господин Анахоридис го гледаше право в очите, за да се окуражава. Коремът на математика изпъваше безсрамно жилетката му, като заплашваше да скъса копчетата й. Попът си играеше с космите на брадата си, мъчейки се да ги преброи слепешком. Заседанието започна сред ледена атмосфера. Директорът дръпна към себе си звънчето, което се изкикоти, сякаш им се изплези.
— Преглед на случилото се през седмицата. Препоръчвам както винаги да сте кратки в изказванията си. Госпожа Раул…
Учителката задвижи пръста си нагоре-надолу по дължината на молива. Това беше едно упражнение, което тя правеше ловко и с удоволствие.
— Нищо особено, господин директоре.
Безцветният поглед на директора се премести към учителката по гимнастика.
— Повтарям отново молбата си за поправка на лостовете… — рече с бързия си говор Аглаица. — Завчера една от ученичките ми едва не си изкълчи ръката.
— Препоръчвайте им да са внимателни. Във всеки случай вземам си бележка. Вие, господин Карлафтис?
— Мм… да… — измънка Карумбалос, натискайки с пръст затлъстялата си гуша. — Обръщам вниманието на колегията върху следното явление. От време на време в коридора се носи уханието на някакъв парфюм. Полагам големи усилия да не бъда обладан от изкушението да проуча от кого произлиза. И обещавам, че и в бъдеще ще продължавам да полагам тези усилия… Нищо друго.
Започна да се чува някакъв глух тътен. Директорът удари звънеца.
— Стига. Всичко това е излишно. Не става въпрос за това, господа. Днешното ни заседание цели нещо друго, нещо, което, мога да кажа, е крайно сериозно. Нали е тъй, господин Скамвурас?
Скамвурас се изправи смутен. Той беше подушил. И очакваше това.
— Щастлив съм, колеги — така започна той. — Щастлив и едновременно много нещастен. Щастлив, защото между учениците си открих едно поразително дарование, един богат талант… талант, господа, който…
— Тогава защо сте нещастен, колега? — прекъсна го, поглаждайки брадата си, попът.
Скамвурас сбърчи сурово вежди.
— Моето нещастие, господине, се дължи на това, че докато класът ми издигна един такъв рядък ученик… от друга страна, в него се оказа и един отвратителен доносчик.
— Моля!… Моля!… — чуха се гласове отвсякъде.
— Това е плесник за един толкова добросъвестен ученик!… — изкряска Карлафтис.
Скамвурас повиши тон.
— Господин директоре…
— Позор!… И нищо повече… Само позор… — извика посинял богословът.
— Господин директоре, настоявам да си доизкажа думата, която ми дадохте! — рече отново повелително Скамвурас.
— Думата има господин Скамвурас. Правото да се защищава е неотменно за всекиго. Защищавайте се, господине!
— Не се защищавам! — извика натъртено Скамвурас. — Обвинявам!
— Сам поставихте себе си в положението на обвиняем — заяви директорът. — Във всеки случай продължете…
— Протестирам! — извика Аглаица. — Вие се впускате в неприемливи характеристики.
— Успокойте се, мила колежке… — рече язвително попът.
— Ще се успокоя само след като добиете съзнание за думите си.
— Хладнокръвие… — измънка страхливо господин Анахоридис.
Скамвурас извади от джоба си една жълта тетрадка.
— Ето в кой джоб е намерило убежище вещественото доказателство на престъплението… — рече Карлафтис.
— Ако притежавахте дарбата на търпението, бихте избягнали много неправди спрямо един престъпник като мене… Господа, не изисквам снизхождение, изисквам внимание. Изслушайте ме най-напред и после съдете.