— Благодаря — каза Шевик. — Искрено ти благодаря.
— Няма нищо — отвърна Ричър. — Искрено те уверявам.
— Къде отиваш?
— На някое друго място. Обикновено зависи от времето. Обичам топлите щати. Това ми спестява разходите за палто.
Барманът погледна отново към тях, но от разстояние.
— Да вървим — каза Ричър. — Тук човек може да умре от жажда.
4
Човекът, който трябваше да се срещне с Арън Шевик на масата в далечния ъгъл на бара, бе четирийсетгодишен албанец на име Фисник. Той бе един от двамата, които Грегъри, босът на украинците, бе споменал по-рано сутринта. В резултат на което Дино звънна на Фисник и му каза да се отбие в офиса в дъскорезницата, преди да отиде в бара. Тонът на Дино не разкри нищо нередно. Нещо повече, гласът му прозвуча весел и жизнерадостен, изпълнен с ентусиазъм, сякаш се канеше да го похвали или възнагради. Може би щеше да му възложи нови задачи или да му отпусне премия. Дори и двете. Или пък щеше да му даде нов, по-висок пост в организацията.
Надеждите на Фисник останаха излъгани. Той мина през тясната вратичка в портала, долови миризмата на борови трупи, чу воя на триона и се отправи към офиса в добро настроение. Минута по-късно се озова здраво завързан за дървен стол, боровите трупи му замирисаха на ковчези, а воят на триона му се стори непоносимо злокобен. Първо пробиха коленете му с акумулаторна бормашина, на която бяха поставили дебела бургия за бетон. После продължиха нагоре. Фисник не им каза нищо, защото нямаше какво да им каже. Останалите приеха мълчанието му като стоическо самопризнание. Такава беше тяхната култура. Възхитиха се на издръжливостта му, но не достатъчно, за да спрат бормашината. Фисник умря почти по същото време, по което Ричър и Шевик напуснаха бара.
Първата половина от разстоянието двамата изминаха сред занемарени улички като тази, на която се намираше барът, след което излязоха на широко открито пространство, заемано някога от ливади и пасища. Но само до края на Втората световна война, когато войниците се върнали от фронта, ливадите и пасищата били разорани и разкопани и на тяхно място се появили спретнати редици от малки едноетажни къщи, част от които на две нива в зависимост от наклона на терена. Седемдесет години по-късно нямаше две еднакви къщи — покривите на всички бяха поправяни многократно, някои имаха пристройки и нова облицовка на стените, дворовете на едни бяха идеално поддържани и окосени, а на други — потънали в бурени. Въпреки това духът на еднотипната следвоенна архитектура продължаваше да витае над това място благодарение на малките парцели, тесните тротоари и острите десни завои, съобразени с маневреността на фордовете, шевролетите, студебейкърите и плимутите от 1948 г.
Ричър и Шевик се отбиха в една бензиностанция и купиха три сандвича с пиле и салата, три пликчета пържени картофи и три кутийки кола. Ричър взе плика в дясната си ръка, а с лявата продължи да подпира Шевик при всяка негова крачка. Така с накуцване и чести почивки успяха да прекосят квартала. Къщата на Шевик се оказа доста навътре в него, в дъното на една улица без изход, която завършваше с малко описващо непълен кръг пространство, не по-широко от самата улица. Като резервоарчето за живак в единия край на стъклената тръбичка на стар термометър. Къщата се намираше вляво, зад бяла дъсчена ограда, през която надничаха първите рози. Бе едноетажна, същата като съседните. Покривът бе покрит с битум, облицовката бе боядисана в бяло. Явно добре се бяха грижили за дома си… но само до неотдавна. Прозорците бяха мръсни, а тревата стоеше неокосена.
Ричър и Шевик закуцукаха по бетонната пътека, която се оказа толкова тясна, че едва побра и двамата, застанали един до друг. Шевик извади ключ, но още преди да го пъхне в ключалката, вратата се отвори. На прага застана жена. Госпожа Шевик несъмнено. Между двамата очевидно съществуваше силна връзка. Жената бе около седемдесетте, белокоса, леко прегърбена. Напоследък бе загубила доста тегло, но главата ѝ бе високо вдигната, а погледът ѝ спокоен, уверен, дори непоколебим. В него още горяха пламъчета. Тя се вторачи в лицето на съпруга си. В раната на челото, охлузването на скулата, съсирената кръв на горната устна.
— Паднах — каза Шевик. — Спънах се в един бордюр. Ударих си коляното. Нищо сериозно. Този господин бе толкова любезен, че ми помогна да се прибера.
Жената изглеждаше объркана. Погледът ѝ се насочи към Ричър, но само за секунда, след това се върна към лицето на Шевик.