— Трябва им нещо повече от походни легла — възрази Ричър. — Това е годишен договор. Който може да бъде подновен. Нищо чудно проектът да е дългосрочен.
— Добре тогава, ще им трябват не само оптични кабели, но и боя, гипс, килими на пода, удобни легла…
— Да се захващаме с търсенето — каза Аби.
— Но преди това трябва да свършим нещо друго — отвърна Ричър. — Онази тъпа снимка ме подсети нещо. Искам да отида на гости на един господин. Вече минава дванайсет. Обзалагам се, че е събрал достатъчно вноски по заеми. А семейство Шевик се нуждаят от парите именно днес. Все още не ни стигат хиляда долара.
Този път шофираше Аби. Ричър усещаше тежестта отзад. Задното окачване скърцаше. В багажника имаше близо триста килограма. Вероятно конструкторите на линкълна не го бяха проектирали за подобна тежест.
Спряха на известно разстояние от бара в една пряка. Дали ситуация В включваше разполагането на усилена охрана? Ричър предполагаше, че това едва ли е възможно навсякъде. Украинците просто не разполагаха с достатъчно хора. И щяха да концентрират усилията си само върху най-важните обекти. Най-ценните мишени. Тук включваше ли се лихварският бизнес? Ричър не бе сигурен. Излезе от колата, отиде до ъгъла и надзърна. Предпазливо. Едва-едва.
Улицата бе пуста. Пред бара нямаше паркирани автомобили. Не се виждаха и мъже в костюми, подпрели се на стените.
Ричър се върна в колата. Аби потегли, излезе на улицата с бара, а после сви в пряката зад него. Кварталът беше стар, построен по времето, когато Александър Греъм Бел е изобретил телефона и всичко ново, появило се след това, приличаше на придатък. Навсякъде имаше килнали се на една страна улични стълбове с дебели провиснали снопове жици и кабели. По стените бяха монтирани водомери, електромери и газомери. Кофите за боклук бяха препълнени.
Зад бара завариха паркиран черен линкълн. Празен. Несъмнено колата, с която бе дошъл мъжът с бледото лице. И която го очакваше, за да го отведе у дома след края на работния ден. Аби спря зад линкълна.
— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя.
— Искаш ли? — отвърна с въпрос Ричър.
— Да.
— Тогава мини отпред. Влез като обикновен клиент. Спри за секунда. Нещастникът седи в дъното вдясно. Тръгни към задната стена.
— Защо?
— Искам да му отвлечеш вниманието. Няма да свали поглед от теб. От една страна, защото си нов клиент, но най-вече защото си най-прекрасното нещо, което ще види за целия ден. Може би за целия си живот. Не обръщай внимание на бармана, каквото и да каже. Той е задник.
— Ясно — отвърна Аби.
— Искаш ли пистолет?
— Ще ми трябва ли?
— Няма да навреди.
— Добре — съгласи се тя.
Ричър ѝ даде хеклера, който бе взел от портиера в бара. Пистолетът изглеждаше толкова малък в ръката му и толкова огромен в нейната. Тя го претегли на длан и го пъхна в джоба си. Тръгна по уличката. Ричър откри задната врата на бара. Беше стоманена, стара и очукана от ръчните колички, с които пренасяха кеговете с бира. Той натисна дръжката. Беше отключено. Вероятно в отговор на някоя общинска разпоредба. Все пак задната врата служеше и като противопожарен изход.
Ричър се промъкна вътре. Озова се в далечния край на къс коридор. Вляво и вдясно имаше тоалетни. Следваше служебно помещение. Офис или склад. Или и двете. След това коридорът свършваше. Появи се самият бар, но сега Ричър го виждаше от другата страна. Барплотът бе в близкия десен ъгъл. Всичко останало бе същото както преди. Светлината бе все така оскъдна, а въздухът миришеше все така на разлята бира и дезинфектант. Този път имаше петима клиенти, всеки седнал сам на отделна маса, стиснал чашата в ръка с унило изражение. Зад бара стоеше същият дебелак, чиято брада вече сигурно бе на шест дни, но кърпата, преметната през рамото му, бе чисто нова.
Мъжът с бледото лице седеше на същата маса в дъното, но вляво от Ричър. Кожата му бе толкова бяла, че сякаш флуоресцираше в сумрака. Косата му блестеше. Имаше дебели бели китки, масивни бели ръце и голям черен бележник. Същият черен костюм, същата бяла риза, същата черна копринена вратовръзка. Същата татуировка.
Аби прекрачи прага. Застина за миг и вратата се затвори зад гърба ѝ. Изигра ролята си блестящо. Всички погледи бяха вперени в нея. Слабата светлина от неоновите реклами на витрината я озаряваше в контражур. Дребничка, слаба, облечена изцяло в черно. Къса черна коса, жизнерадостни черни очи. Свенлива, но очарователна усмивка. Непозната, отбила се за едно питие с надеждата да бъде посрещната с „добре дошла“.