— По-добре да те почистя — каза тя, направи крачка назад и Шевик пристъпи в коридора.
Съпругата му понечи да го попита: „А ти…“, но се сепна, вероятно притеснена от присъствието на непознат. Несъмнено искаше да каже: „А ти плати ли на човека?“. Но някои проблеми трябва да се обсъждат единствено на четири очи.
— Сложно е — въздъхна Шевик.
Настъпи тишина.
Ричър вдигна плика, който носеше от бензиностанцията.
— Взехме обяд — каза той. — Предположихме, че предвид обстоятелствата трудно ще отидете до магазина.
Госпожа Шевик го погледна отново. Продължаваше да не разбира какво става. Изглеждаше леко обидена. Смутена. Засрамена.
— Той знае, Мария — обади се Шевик. — Бил е военен следовател и веднага разбра какво се случва.
— Ти ли му каза?
— Той сам се досети. За това е обучен.
— Кое е сложното? — попита тя. — Какво се случи? Кой те удари? Този човек ли?
— Кой човек?
Госпожа Шевик не откъсваше поглед от Ричър.
— Този човек с обяда — уточни тя. — Той от тях ли е?
— Не — отвърна Шевик. — В никакъв случай. Няма нищо общо с тях.
— Защо тогава те следва? Или съпровожда? Прилича на надзирател в затвор.
— Когато ме… — започна Шевик, но се сепна и го промени на: — Когато се спънах и паднах, той минаваше случайно и ми помогна. Оказа се, че не мога да ходя, и той ме изпрати до тук. Не ме е преследвал или ескортирал. Той е тук, защото и аз съм тук. Двете неща са свързани. Защото си ударих коляното. Много е просто.
— Ти каза, че е сложно, а не просто.
— По-добре да влезем вътре — предложи Шевик.
Жена му не помръдна секунда-две, после се обърна и тръгна по коридора. И отвътре къщата изглеждаше така, както отвън. За нея бяха полагани доста грижи, но до неотдавна. Стаите бяха малки, а коридорът тесен. Влязоха в дневната, в която имаше канапе, два фотьойла, много контакти и кабели, но не и телевизор.
— Кое е сложното? — настоя Мария Шевик.
— Фисник не се появи — отвърна съпругът ѝ. — Обикновено стои в бара по цял ден, но не и днес. Получихме единствено съобщение по телефона да се върнем в шест.
— И къде са парите сега?
— Още са в мен.
— Къде?
— В джоба ми.
— Фисник ще заяви, че му дължим още хиляда долара.
— Този господин смята, че няма да го направи.
Жената погледна отново Ричър, след което се обърна към съпруга си и каза:
— Трябва да те почистим. — После посочи кухнята на Ричър и добави: — Моля, сложете обяда в хладилника.
Който се оказа почти празен. Когато отвори вратата, Ричър видя добре измити рафтове с няколко бутилки, отворени — ако се съдеше по вида им — преди шест месеца. Той сложи плика с храната на средния рафт и се върна в дневната. По стените бяха окачени семейни фотографии, подредени като по страниците на списание. Трите най-стари сред тях бяха черно-бели, с лек меден оттенък от годините, а рамките им бяха с много орнаменти. Първата показваше млад войник и съпругата му, с която — предположи Ричър — неотдавна бе сключил брак. Войникът бе в безупречно изгладена униформа в цвят каки. Редник. Вероятно твърде млад, за да се е сражавал във Втората световна, но нищо чудно след края ѝ да е изкарал три години в Германия. И впоследствие да е бил мобилизиран след началото на Корейската война. Жената бе с рокля на цветя, която стигаше до прасците ѝ. И двамата се усмихваха. Дъсчената облицовка зад тях искреше ярко на слънцето. Земята в краката им бе гола и черна, без нито едно стръкче трева.
На втората снимка се виждаше морава с поникнала трева, а жената държеше бебе в ръцете си. Същите усмивки, същата грейнала от слънцето фасада. Мъжът бе заменил униформата с панталон от някаква изкуствена материя и бяла риза с къси ръкави. Жената бе заменила роклята на цветя с тънък пуловер и панталон с дължина седем осми. Бебето бе увито в пелени чак до лицето, което изглеждаше бледо и размазано.
Третата снимка показваше семейството приблизително осем години по-късно. Декоративните растения зад тях скриваха половината фасада. Тревата в краката им бе гъста и тучна. Мъжът бе напълнял в талията и наедрял в раменете. Косата му бе сресана назад. Личеше си, че е започнала да оредява. Жената изгледаше по-красива от преди, но уморена по начина, характерен за всички жени по снимките от петдесетте години.
Осемгодишното момиченце, застанало отпред, несъмнено бе Мария Шевик. Нещо в овала на лицето ѝ и в открития ѝ поглед издаваше, че е тя. Тя беше пораснала, а родителите ѝ първо бяха остарели, после починали и накрая тя бе наследила къщата. Така предположи Ричър. Догадката му бе потвърдена от следващата редица снимки. Вече в избелели цветове, но направени на същото място. На същата морава. Пред същата стена. Явно това се бе превърнало в нещо като традиция. Първата показваше двайсетинагодишната Мария Шевик, застанала до далеч по-слабия и строен господин Шевик, който също бе на двайсет и няколко. Лицата им бяха млади, с леко изострени от светлосенките черти, но усмивките им бяха широки и щастливи.