Ричър върна лентата към предишното си идване в квартала. Когато издирваха Мария Шевик с очуканата тойота на Аби. Потъналата в тъмнина заложна къща на тясната уличка срещу диспечерската служба на таксиметровата компания и фирмата за предоставяне на съдебни гаранции. Мария току-що бе излязла от заложната къща, Аби бе спряла колата, а Арън бе свалил прозореца и извикал името ѝ.
— Спомням си, че беше по средата между двете преки — каза Ричър.
— Но тъй като вратите са дванайсет, няма средна — отбеляза Аби. — Дванайсет означава шест врати отляво, шест врати отдясно и нито една по средата.
— Защото числото е четно. Затова ще вземем средните две. Последната от първите шест и първата от следващите шест.
— Май не беше точно по средата — каза Аби.
— Но дали беше преди или след нея?
— Може би след. Може би на две трети. Спомням си, че видях Мария Шевик и спрях. Като че ли бяхме подминали средата.
— Добре — отвърна Ричър. — Ще започнем с номера седем, осем и девет.
Сградите бяха долепени една до друга, а задните им фасади бяха еднакви — високи и тесни, иззидани от потъмнели стогодишни тухли, с решетки на прозорците и снопове увиснали кабели и жици. Задните врати също бяха еднакви. Масивни стогодишни врати, които се отварят навътре. До една бяха дървени, но по някое време — вероятно преди петдесетина години — някой бе завинтил листове ламарина върху долната им половина. Може би като част от усилията на нов собственик да реновира сградите. Металните листове носеха следите от половинвековна употреба, от товарене и разтоварване, ритане и блъскане, влизане и излизане с товарни колички.
Ричър ги огледа внимателно. Номер седем и девет изглеждаха по-очукани от номер осем. Много по-очукани. Номер осем бе в чудесно състояние като за петдесет години.
— Мисля, че е тази — каза Ричър. — Никой не влиза и излиза от заложна къща с товарна количка. Случва се твърде рядко. Например ако някой като Бартън донесе огромна тонколона. Всички останали стоки тук се побират в ръка или джоб.
Вратата бе заключена отвътре. Не беше противопожарен изход. Защото помещението не бе бар или ресторант. То следваше различни разпоредби. Дървото на вратата изглеждаше солидно. Рамката — не чак толкова. Като че ли бе направена от по-мека дървесина, която въпреки многобройните слоеве боя бе започнала да гние.
— Какво би направила морската пехота? — попита Ричър.
— Базука — отвърна Хоган. — Най-добрият начин да проникнеш в сграда. Натискаш спусъка и влизаш през обвита в дим дупка в стената.
— Ако нямаш базука?
— Явно ще се наложим да разбием вратата. Най-добре да го направим от първия път. Наблизо сигурно има една дузина бандити, които ще се притекат на помощ. Не бива да им предоставяме тази възможност.
— В морската пехота учиха ли ви как се разбиват врати?
— Не, даваха ни базуки.
— Силата е равна на произведението от масата и ускорението. Трябва да се засилиш и да забиеш крак във вратата.
— Аз ли?
— Точно под дръжката.
— Мислех, че трябва да се целя над нея.
— Възможно най-близо до ключалката. Където е езичето. Тъкмо там рамката е най-слаба. Нали са я издълбали, за да направят място за езичето. Това е целта ти. Винаги рамката поддава. Никога вратата.
— Сега ли?
— Ще бъдем точно зад теб.
Хоган отстъпи назад, перпендикулярно на вратата, на три-четири метра от нея, залюля се леко напред-назад, а после се втурна напред с онази решимост, която Ричър бе виждал по телевизията у състезателите на висок скок, устремили се към нов рекорд. Хоган бе по-млад, освен това бе музикант, следователно притежаваше енергията и ритъма, необходими за целта. За това Ричър възложи тази задача именно на него. Оказа се, че е постъпил правилно. Хоган връхлетя, подскочи, завъртя се във въздуха, вдигна крак в последния момент и стовари пета под дръжката на бравата. Приличаше на вбесен готвач, току-що стъпкал хлебарка — силно, рязко и точно навреме. Вратата отлетя назад, Хоган влетя през прага и се препъна вътре, но размаха ръце, за да запази равновесие. Ричър го последва, а миг по-късно и Аби се озова в тъмния коридор. Тримата продължиха към стъклената врата с надпис Служебен вход от другата страна.
Нямаха причина да спират. Нямаха и възможност. Хоган влетя през стъклената врата, последван от Ричър, който пък бе последван от Аби. Озоваха се в салона на заложната къща, точно зад щанда, непосредствено зад касовия апарат. Завариха дребен човечец с лице на невестулка да се обръща изумено към тях. Хоган наведе рамо и го удари в гърдите. Дребосъкът се блъсна в щанда и отскочи назад, право в ръцете на Ричър, който го хвана, завъртя и опря пистолет в слепоочието му. Не беше сигурен кой от двата хеклера държи. Беше го избрал на сляпо. Но нямаше значение. Защото знаеше, че и двата работят.