Нямаше повече врати.
Аби не каза нищо.
Ричър се огледа. Всичко беше както трябва. Прав коридор, който води към магазина и от там на улицата. Бърз и лесен достъп. Невъзпрепятстван. Добре. Много добре. Само че… нямаше врати.
— Грегъри е параноик — обади се Хоган. — Макар никога да не е отдавал помещението под наем, пак се е страхувал, че някой може да се отбие от време на време. Инспектори от общината, санитарни власти, водопроводчици, пристигнали за спешен ремонт. Не би искал някой от тях да види вратата и да се запита накъде води. Защото такъв човек би искал да провери какво има зад нея. Най-малкото, от професионално любопитство. Следователно вратата е замаскирана по някакъв начин. Може дори да не е врата. А парче гипсокартон, което не е закрепено както трябва.
Хоган почука по стената. Звукът не се промени. Навсякъде бе един и същ — нещо средно между кух и плътен.
— Чакайте малко — възкликна Ричър. — Тук има котле за отопление и климатична инсталация, които използват една и съща мрежа от тръби. Вероятно се управляват от някакъв сложен термостат в стената. Нещо чисто ново, лъскаво.
— Е, и? — попита Хоган.
— Защото тогава на онази стена има отделна ОВК инсталация? Ако са искали повече въздух или топлина тук, отзад, трябвало е сложат още две вентилационни решетки на тавана. Щеше да им излезе почти без пари.
Тримата се събраха пред ОВК инсталацията. Огледаха я внимателно като скулптура в художествена галерия. Беше висока колкото Аби. Долните две трети бяха заети от обикновен метален панел, закрепен с винтове. Имаше и два въртящи се ключа — един за топло/студено, друг за температурата, илюстрирана със синьо-червен полукръг. Над тях се намираше решетка, от която би трябвало да излиза въздух, топъл или студен в зависимост от положението на превключвателите.
Ричър пъхна пръсти в отворите на решетката и дръпна.
Целият преден панел излезе без никакво усилие. Беше закрепен с магнити и просто издрънча на пода. Зад него се откри дълъг прав коридор, потънал в непрогледен мрак.
По стените нямаше стрелки. Нито пък аварийно осветление като в салона на самолет. Аби извади телефона си и с негова помощ освети коридора пред тях. Той бе широк около метър. Личеше си, че е построен неотдавна, тъй като миришеше по същия начин, както и празният магазин. На боя и мазилка. Отначало вървеше направо, завиваше под прав ъгъл надясно, а после правеше още една чупка, но наляво. Сякаш заобикаляше други сгради или помещения. Ричър си представи Грегъри да проектира коридора, надвесен над строителните планове — тук трябва малко да се разшири, там да се постави фалшива стена и прочие. Резултатът бе нещо като лабиринт, но нов, модерен, логически последователен. Човек не можеше да се спъне, да падне, да се изгуби. Ричър предположи, че на стената близо до входа ще има фенерче. Представи си и как Грегъри го грабва, тича от ъгъл до ъгъл, изскача през металния панел в стената и прекосява празния магазин.
Тримата напредваха бавно. Завоите не им позволяваха да определят с точност изминатото разстояние. Ричър си спомни, че карето, очертано от четирите улици, е доста голямо спрямо стандартите на старата част на града. То имаше формата на квадрат с дължина на страните от порядъка на сто и двайсет метра. Таксиметровата компания, заседателната зала и офисите зад нея едва ли навлизаха на повече от трийсет метра в карето, най-много четирийсет и пет, ако бяха по-просторни. Което означаваше, че Ричър и останалите трябва да изминат осемдесет метра. Но по права линия. А на практика — сто и петдесет, сто и шейсет метра заради всички чупки и завои. Разстояние, което би трябвало да отнеме шест минути, изчисли Ричър, при това бавно и предпазливо темпо.
Отне им точно пет минути и половина. След последния завой дойде и краят на коридора, озарен от мобилния телефон на Аби. Стената в дъното бе от масивна стомана. От единия край до другия. От пода до тавана. Монтирана в стоманена рамка с размерите на онзи панел в магазина. Приличаше на врата в подводница. Масивните панти бяха заварени за рамката. Вляво имаше дебело резе. Което в момента бе свалено. Грегъри щеше да бутне вратата, да влезе вътре, да затвори след себе си и да сложи резето. Без преследвачи. Без ключове. Бързо и лесно. На стената, близо до резето, наистина имаше фенер.
Ричър, Аби и Хоган се върнаха два завоя назад и зашепнаха толкова тихо, че едва се чуваха.
— Най-важният въпрос — каза Ричър — е дали пантите ще изскърцат. Направят ли го, трябва да действаме бързо. Не го ли направят, ще действаме бавно. Готови ли сте?