— Обстрел на партера, който да срути носещите стени и сградата да рухне сама. Ако някой оцелее след това, използваш картечниците.
— Добре — отвърна Ричър.
— Какво би направила Военната полиция? — попита Вантреска.
— Нещо умно и находчиво. Предвид ограничените ресурси, с които разполагаме.
— Например?
Ричър се замисли за минута и им каза.
47
Пет минути по-късно Бартън излезе от кафенето заради въображаем час при зъболекаря. Ричър и останалите не помръднаха от местата си. Заведението бе удобна база или щаб. Близо до целта. Човекът зад щанда несъмнено бе информатор на украинците, но не бяха останали хора, които да информира. Ричър го видя да звъни по телефона. Поне два пъти. Никой не му отговори. Човекът зяпна телефона озадачен.
После Хоган и Вантреска си тръгнаха заради въображаема среща с брокера на недвижими имоти. Ричър и Аби останаха сами. Техните лица бяха единствените, появили се в телефоните на украинците. Прецениха, че е излишно да се включват в купона толкова рано.
Човекът зад щанда направи трети опит да се свърже. Никой не му отговори.
— Това означава, предполагам, че можем да се върнем у дома още тази вечер.
— Не виждам причина да не го направим — отвърна Ричър.
— Освен ако не заминеш още днес.
— Зависи какво ще се случи. Може да се наложи и петимата да се спасяваме с бягство.
— Представи си, че не се наложи.
— Тогава ще се върнем у дома ти още тази вечер.
— За колко дълго?
— Ти как би отговорила на този въпрос? — попита Ричър.
— Предполагам, че не завинаги.
— Това е и моят отговор. С тази разлика, че в моите представи завинаги продължава по-кратко. Ако държиш на честен отговор.
— Колко по-кратко?
Ричър погледна през прозореца към улицата, тухлите, следобедните сенки.
— Имам чувството, че съм тук от цяла вечност.
— Ще си тръгнеш, значи.
— Ела с мен.
— Какво лошо има в това да останеш?
— Какво лошо има в това да заминеш?
— Нищо — отвърна Аби. — Не се оплаквам. Просто искам да знам.
— Да знаеш какво?
— С колко време разполагаме. За да го използвам по най-добрия начин.
— Не искаш ли да дойдеш с мен?
— Изглежда, трябва да избирам между две неща. Прекрасен спомен с начало и край и дълга мъчителна агония, в която се уморявам да живея в мотели, да пътувам на стоп, да вървя пеша. Предпочитам спомена. За един успешен експеримент. Това се случва много по-рядко, отколкото предполагаш. Справихме се чудесно, Ричър.
— Още не сме приключили. Рибата е в морето.
— Притесняваш ли се?
— Да го наречем, професионална загриженост.
— Мария сподели какво си ѝ казал. Че все някой ден ще загубиш. Но няма да е днес.
— Опитвах се да я ободря. Нищо повече. Тя се притесняваше. Трябваше да кажа нещо.
— Мисля, че си бил напълно сериозен.
— Това е едно от нещата, на които ни учат в армията. Единственото, което си в състояние да контролираш пряко, е количеството усилия, които влагаш в изпълнението на възложената задача. С други думи, ако работиш усърдно, ако проявиш нужния интелект, ако планираш мисията както трябва, ако я изпълниш безупречно, само тогава ще постигнеш успех.
— Звучи вдъхновяващо.
— Това е армията. Тя ни учи, че ако се провалиш днес, вината е изцяло твоя.
— Дотук се справяме добре.
— Сега обаче правилата на играта се променят. Изправяме се срещу Москва, а не срещу шайка крадци или сводници.
— Но пак си имаме работа с хора.
— Но с по-добра организация. С по-добро планиране. С по-малко слабости. И по-малко грешки.
— Звучи зле.
— Предполагам, че шансовете ни са петдесет на петдесет. Печелим или губим. Това ме устройва. Обичам простите неща.
— Какво ще правим?
— Ще проявим нужния интелект, ще планираме мисията както трябва, ще я изпълним безупречно. Първо, започваме да мислим като тях. А това едва ли е трудно. Проучвали сме ги толкова дълго. Вантреска може да потвърди. Те са умни хора, организирани, предпазливи, болезнено рационални, подходът им може да бъде едновременно научен и бюрократичен.
— И как ще спечелим?
— Ще се възползваме от рационалната им страна — отвърна Ричър. — Ще направим нещо, което един рационален ум никога няма да допусне, че е възможно. Нещо напълно неочаквано… откачено.
В този момент пристигнаха първите сведения от импровизираното разузнаване. Влезе Бартън, кимна им и се насочи към щанда. Поръча си кафе и седна при Ричър и Аби. Преди да си отвори устата, пристигнаха Хоган и Вантреска. Те се насочиха право към масата. Едва се наместиха около нея. Петима души на маса за четирима.