— Предната стена на фоайето е изцяло от стъкло. Входната врата е въртяща се. Задната стена на фоайето е същинската част на сградата. Има пет входни точки — врата за аварийното стълбище, три асансьора и още една врата за аварийното стълбище. Между тях и вратата от улицата са разположени входни турникети и бюро, зад което стои едър мъж. Заприлича ми на най-обикновен служител на охранителна фирма.
— Това ли е всичко? — попита Ричър.
— Предполагам, че това е охраната, която сградата осигурява — отвърна Бартън. — Но видях още четирима души с костюми и вратовръзки. Предполагам, че те са изпратени от някой друг. Двама от тях чакаха зад въртящата се врата. Попитаха ме кого търся. Отвърнах им, че отивам на зъболекар. Отстъпиха встрани и ми посочиха с ръка, че трябва да мина през охраната. Служителят там отново ме попита кого търся.
Ричър погледна Хоган и Вантреска.
— И при вас ли мина по същия начин? — попита той.
— Абсолютно — отвърна Вантреска. — Добре контролират входа. Другите двама в костюми стоят зад турникетите. До асансьорите. Които са модернизирани. Поставили са им нови табла като онези, които има в истинските небостъргачи с хиляди посетители дневно. Натискаш желания етаж и таблото светва, за да те уведоми кой асансьор да чакаш. После асансьорът те отвежда на желания етаж. Вътре няма бутони. Системата е много ефективна. Но напълно излишна за толкова малка сграда. Очевидно не са я монтирали случайно. Онези двамата не ти позволяват да избереш който си искаш етаж. Питат те къде отиваш, натискат бутона за съответния етаж вместо теб и ти казват да изчакаш. После се качваш в асансьора и излизаш, когато вратите се отворят. Няма друг вариант.
— Във фоайето има ли камери?
— Видях малък стъклен панел в контролното табло. Почти съм сигурен, че зад него се крие широкоъгълен обектив тип „рибешко око“ и някой горе следи кой се качва в асансьора.
Ричър кимна. Погледна Бартън и попита:
— Как беше при зъболекаря?
— Третият етаж е разделен на малки офиси, разположени по протежение на коридор, който обикаля около централното ядро на сградата. Три от страните му са плътни, без нито един отвор в тях, а в четвъртата са вратите за аварийното стълбище. Качих се по стълбите до четвъртия етаж. Разположението беше абсолютно същото. После се качих до петия. Там заварих два по-големи офиса в задната част, но не успях да обиколя ядрото. Предполагам, че там минава стена, която разделя помещенията.
— Ние се качихме на шестия етаж и започнахме от там — продължи Хоган. — Колкото по-нагоре отиваш, толкова по-големи стават офисите. Предполагам, че деветнайсетият етаж е зает от едно-единствено отворено помещение. Вратите на асансьорите се отварят точно по средата на етажа. Това е единственото ограничение от архитектурна гледна точка. Сигурен съм, че са направили каквито промени са сметнали за необходими.
— Като са започнали с клетката около асансьорите — отбеляза Ричър.
— Със сигурност — потвърди Вантреска. — Оказа се по-лесно, отколкото предполагахме. Защото сградата е висока, но не и широка. Има само едно централно ядро, една железобетонна шахта с пет структурни отвора на всеки етаж и всички те са наредени в една линия. Една клетка би контролирала всичките. Няма нужда да заваряват някоя врата. Могат да направят клетката широка два и висока два и половина метра, като започнат от първата аварийна врата, минат по цялата дължина на асансьорите и стигнат до втората аварийна врата. Откъдето и да дойдеш — от асансьорите или стълбите, — ще попаднеш в клетката. Тя играе ролята на рецепция с правоъгълна форма. Там ще трябва да изчакаш, докато въоръжена охрана провери самоличността ти и те претърси за оръжие. След което други въоръжени хора ще ти отворят клетката. Механизмът вероятно е електронен. Нищо чудно да са монтирали две врати като в затвор.
— Подове и тавани?
— Железобетонни плочи. Без големи отвори в тях. Всички по-широки тръби минават през ядрото с асансьорните шахти.
— Хубаво — каза Ричър.
— Какво му е хубавото?
— Предпазливи, рационални, подхождат научно… Точно това, което обяснявах на Аби.
— Плюс параноични. Обзалагам се, че са оборудвали по същия начин осемнайсетия и двайсетия етаж. Което прави буферната зона непревземаема.
Ричър кимна.
— Красота — каза той. — Невъзможно е да се влезе.
— Как ще го направим?
— Когато се изправим пред затруднение, отиваме на пазар.
— Къде?
— В някоя железария.
Най-близкият подобен магазин бе част от голяма национална верига, а щандовете му бяха изпъстрени с реклами, които призоваваха клиентите да купят едно или друго сами и да го сглобят сами, и то още днес. Москва би одобрила подобен подход. Магазинът бе достатъчно голям, за да предложи онова, от което се нуждаеха Ричър и останалите, но не чак толкова голям, че да им предложи избор. Което само ускори процеса. Нож за линолеум си е нож за линолеум. Универсалният трион си е универсален трион. И така нататък. Всеки взе по една чанта за инструменти. Върху тях бе изписано името на магазина, но видът им бе професионален. За всичко плати Гезим Ходжа, който продължаваше да лежи в болница. Или по-точно, безформеният му портфейл.