Вантреска натисна спусъка.
Това сложи край на всяка мисъл за неподчинение и съпротива. Останалите трима в костюми не помръднаха от местата си.
Мъжът на рецепцията възкликна:
— По дяволите!
— Ще се заемем с теб след минута — каза му Ричър. — Първо заключи вратата.
На деветнайсетия етаж някой забеляза, че екранът, който следи фоайето долу, изведнъж е потъмнял. Никой нямаше представа откога са останали без сигнал. Отначало решиха, че става въпрос за технически проблем. Но после стана ясно, че екранът не е равномерно черен. Явно причината бе друга. Затова върнаха записа назад и видяха млада жена да пръска обектива със спрей. След като преди това размахва пистолет. След като се втурва през въртящата се врата в компанията на още четирима. Всичките облечени различно, всичките преметнали еднакви чанти през рамо. Екип за черни операции, ръководен от жена. Това беше Америка.
Разбира се, първата им работа бе да звъннат долу във фоайето. За всеки случай. На четири отделни телефона. Никой не вдигна. От това се страхуваха, но това очакваха. От два часа не успяваха да се свържат с никого. Набраха номера дори на портиера зад рецепцията. Те имаха номера. На стационарния телефон на онова глупаво бюро.
Никакъв отговор.
Бяха напълно изолирани. И не разполагаха с никаква информация. Дори от фоайето долу. Нямаха представа какво се случва. Бяха отрязани от света. Нямаше нищо и по новините. Нито по клюкарските сайтове.
Опитаха се отново да се свържат с всички телефони, с които разполагаха. Никакъв отговор.
Тогава чуха асансьора да тръгва нагоре. Средният асансьор.
Пристигането на кабината бе съпроводено от съскане на въздух в шахтата. Вратите се отвориха плавно и гладко.
Върху срещуположната стена на кабината някой бе написал със спрей украинската дума за загубеняк. А под буквите на кирилица лежеше един от техните колеги от фоайето. С черен костюм и черна вратовръзка, с разперени встрани ръце и крака. И с огнестрелна рана в гърдите.
Главата му бе отрязана. Главата му бе поставена между краката му.
Вратите се затвориха плавно и гладко. Асансьорът се спусна надолу.
Бяха напълно изолирани. Нямаха връзка с никого. Всички, които не работеха върху конкретна задача в момента, се събраха във фоайето, пред асансьорите. Извън клетката. Но близо до контролния пулт. Заеха позиции така, сякаш залагаха откъде ще се появи противникът. Някои застанаха срещу средния асансьор. Сякаш очакваха да се върне със зловещия си товар. Други избраха първия асансьор. Или третия. Застанаха и до аварийните стълби. Започнаха да обсъждат всевъзможни теории.
И да чакат.
Нищо не се случи.
Хората пред контролния пулт се смениха. Сякаш това щеше да промени нещо. Сякаш това щеше да направи някой сценарий по-вероятен, а друг-по-малко вероятен.
Продължиха да чакат.
Направиха пореден опит да наберат три телефона. За последен път. Първо на Грегъри, после на Данило и накрая на шефа на охраната долу във фоайето. Без особена надежда. Никакъв отговор.
Продължиха да чакат. И да се сменят зад контролния пулт. И да се ослушват.
Асансьорът тръгна нагоре. Този път левият.
Пристигането на кабината бе съпроводено от съскане на въздух в шахтата. Вратите се отвориха плавно и гладко.
На пода лежеше друг от хората им. Отново от фоайето. С черен костюм и вратовръзка. Лежеше на една страна. Китките и глезените му бяха вързани зад гърба му. Около главата му бе увит черен парцал, единия край на който бе пъхнат в устата му. Въртеше се, риташе, гледаше умолително, задавяше се с парцала… Сякаш искаше да изкрещи: Измъкнете ме, моля ви, измъкнете ме, моля ви. А после закима енергично, сякаш за да каже: Да, да, безопасно е, елате да ме измъкнете. Тялото му се затресе цялото, сякаш се опитваше да стигне до прага.
После вратите се затвориха плавно и гладко. Асансьорът се спусна отново.
Отначало никой не каза нито дума. После някой се обади:
— Трябваше да го спасим.
— И как по-точно? — попита друг.
— Трябваше да бъдем по-бързи. Явно се е измъкнал от онези долу. Трябваше да му помогнем.