— Нямаше време.
Онзи, който се бе обадил пръв, се огледа. Измери разстоянието до вратата, после до пулта и накрая до левия асансьор. Пресметна наум… вратите се отварят… вратите се затварят… Така е, нямаше време. Особено след като не бяха реагирали веднага. Наистина не бе възможно.
— Жалко — каза той. — Измъкнал се е, а ние го изпратихме обратно.
— И как се е измъкнал?
— Може да са се канели да отрежат и неговата глава, но той да се е добрал до асансьора и да се е качил тук с надеждата да го спасим. Беше на два метра от нас!
Никой не каза нищо.
— Чуйте! — каза някой.
Асансьорът затрака в шахтата. Връщаше се отново.
— Отворете вратата — каза същият охранител.
— Нямаме право.
— Този път трябва да го спасим. Отворете вратата.
Никой не каза нищо.
Асансьорът приближаваше.
— Да, отворете проклетата врата — извика друг. — Не можем да пратим горкото копеле долу. За втори път!
Бяха напълно изолирани. Без ръководство, без заповеди.
— Отворете вратата! — обади се трети глас.
Човекът зад пулта въведе съответната парола. С известно закъснение — което бе програмирано предварително — ключалката изщрака. Вратата се отвори. През нея излязоха четирима души. Предпазливо, с насочени пистолети.
Асансьорът приближаваше. Вратите се отвориха плавно и гладко.
На пода лежеше същият човек. С черен костюм и вратовръзка. Китките и глезените му бяха завързани зад гърба му. Продължаваше да се върти, да рита, да гледа умолително, да се задавя с парцала…
Четиримата се втурнаха напред, готови да му помогнат.
Но това не беше същият човек. Беше Вантреска. И тъй като бе среден на ръст, костюмът му бе станал идеално. И не беше вързан. Просто държеше ръцете си зад гърба си. С по един глок във всяка. Измъкна ръце отзад, прицели се и стреля четири пъти. В този момент се отвори вратата на десния асансьор. От там излезе Ричър, следван от Хоган, Бартън и Аби. Четири пистолета. Хоган стреля пръв. Най-важните ни мишени са хората, които се намират най-близо до контролния пулт, бе ги инструктирал Ричър. Три куршума се оказаха достатъчни. Междувременно Ричър стреляше по останалите, които стояха вцепенени от смъртта на своите колеги, застреляни от Вантреска. Бартън прикриваше единия край на фоайето, Аби — другия.
Всичко приключи много бързо. Нямаше как да не приключи бързо. Беше като на учение. Първо, на страната на нападателите бе изненадата и второ, те бяха открили концентриран огън от малък ъгъл в бойно поле с формата на правоъгълник. Бяха заели позиции така, че да не пострадат от приятелски куршум, и бяха открили ефективен анфиладен огън. Всичко това направи победата им рутинна. Голямата награда бе вратата. Която стоеше отворена. Имаше сложна ключалка, вероятно електронна. Определено електронна, тъй като имаше и клавиатура.
Ричър прекрачи в охраняваното доскоро пространство отвъд клетката, последван от Хоган, Аби и Бартън. Най-отзад вървеше Вантреска, който изтупваше черния си костюм, поизцапан след онова изпълнение на пода на асансьора.
49
Задната част на мозъка на Ричър се бе впуснала в сложни изчисления, свързани с деленето на общата площ на деветнайсетия етаж на общия брой жертви във фоайето. След като тръгна от предположението, че по-важните клечки са разполагали с повече площ, а обикновените охранители — с по-малко, стигна до извода, че тук е имало сравнително малко хора. Логично. Украинците не биха спали по трима на легло или един до друг на пода. Елементарна математика.
Предната част на мозъка на Ричър го съветваше да не обръща внимание на подобни неща. Проваляли се днес, вината е само моя. Той се долепи до стената на коридора и надникна зад ъгъла. Видя нов коридор. Също толкова широк. От двете му страни имаше врати. Може би офиси. Или спални. В дъното бяха тоалетните. Или складовете. Или лабораториите, или командните центрове, кошерите, гнездата или както там ги наричаха.
Ричър продължи напред. Хоган го последва. А също Аби, Бартън и Вантреска. Първата стая отляво бе пост на охраната. Празна. Изоставена. Бюро и стол. Празни. Два монитора на бюрото, единият с етикет Фоайе, на който не се виждаше нищо освен черна боя, а другият с етикет 19-и етаж, който показваше зоната пред асансьорите. Ъгълът на камерата бе насочен надолу. Виждаха се куп мъртви тела на пода. Повече от дузина.
Нали ти казах, обади се задната част на мозъка му.
Ричър продължи напред. Първата стая вдясно също бе празна. Имаше панорамен прозорец от пода до тавана, обърнат на север. Градът се простираше в краката му. В стаята имаше четири кресла, хладилник и маса с кафе машина. Стая за охраната. Удобна. Близо до асансьорите.