— Какво смяташ ти?
— Изобщо не ми пука — отвърна Ричър. — Стига Труленко да е там.
— Всичко е въпрос на съотношения и зависи от броя на компютърджиите. Може да са няколко десетки. Цели редици с компютри и хора зад тях.
— Не — възрази Вантреска. — Тук е събран каймакът. Елитът. Шерпите са другаде. Те могат да работят през облака… сайта за облачни услуги.
— Или от мазето на майка си — подхвърли Хоган.
— Все едно — каза Вантреска. — Труленко е творец. Той работи в компанията на шепа хора. Един или най-много двама.
— Добре — съгласи се Ричър. — Това означава или четирима охранители в стаята, или само един. Вероятно протоколът за охрана изисква четирима души да не свалят поглед от Труленко двайсет и четири часа в денонощието. Ще допуснем най-лошия сценарий, а именно че не са нарушили дисциплината и са останали по местата си. В най-добрия случай Аби е права и Труленко обича да работи сам. Възможно е да са сключили някакво споразумение помежду си. Виждал съм подобни неща от време на време. Обикновено началникът на смяната седи в ъгъла като мебел. А може да се сприятелят. Междувременно останалите трима от екипа стоят в готовност, но на друго място, предписано от съответната инструкция.
— Какво ни очаква? Един охранител или четирима?
Задната част на мозъка му подсказа: един.
Но на глас Ричър каза:
— Четирима.
Надникнаха зад следващия ъгъл и Бартън посочи врата, досущ като онази на петия етаж, която водеше към големите офиси отзад.
50
Късата страна на правоъгълната асансьорна шахта се намираше вляво от Ричър. Вратата бе право пред него. Извън широката страна на шахтата. Следователно не бе част от самото помещение. Вероятно ставаше въпрос за къс коридор и фоайе. Ричър бутна вратата с разперени пръсти, бавно, внимателно.
Фоайе. Празно. Три стола. Задната част на мозъка на Ричър му подсказваше, че охранителите са стояли именно тук. Онези тримата, които не са наблюдавали Труленко. Те са чули стрелбата около асансьора и са се втурнали натам. Сега бяха мъртви. Предната част на мозъка му видя друга врата. Напред и вляво. По мислената линия, която Ричър прокара от късата страна на правоъгълната асансьорна шахта. Това бе вратата в помещението.
Тя бе наистина впечатляваща. Със сигурност бе звукоизолирана. Като вратите на онези звукозаписни студиа, които Ричър бе виждал по телевизията. Отваряше се навътре. Беше голяма и тежка. И бавна. Играеше ролята на част от охранителната система. За да я отвори, човек трябваше да опре едната длан в стената, а с другата да натисне силно, като използва цялата тежест на тялото си, след което да се мушне през тясната пролука. А това щеше да го направи уязвим. Без значение колко охранители имаше вътре — един или четирима, — те щяха да насочат оръжията си именно към тази врата.
Ричър обясни с жестове на останалите какво да правят. Посочи гърдите си. Аз ще вляза. Изигра като мим отварянето на вратата, рязко, с максимална сила. Потупа Аби по рамото. Имитира клякане и стрелба през долната част на процепа. Потупа Вантреска по рамото и отново с мимики му обясни, че трябва да се наведе леко и да стреля над главата на Аби. Направи същото и с Хоган, който трябваше да стреля над главата на Вантреска. Бартън щеше да насочи пистолета си под ъгъл от деветдесет градуса, в случай че вратата се отвореше по различна траектория.
Всички заеха позиции. Един клекнал, друг наведен, трети изправен. Ричър опря две ръце във вратата. Запъна крака. Пое дълбоко дъх. Кимна и отброи: едно, две, три.
И блъсна силно вратата.
Аби стреля. Вантреска стреля. Хоган стреля. Тримата едновременно. По един куршум всеки. Настъпи тишина, нарушена от падането на пистолет на пода и свличането на тяло. Отново настъпи тишина, нарушавана единствено от пищенето в ушите им.
Ричър надзърна през вратата. Един охранител. Вероятно началникът на смяната. Вече не седеше в ъгъла като мебел. Бе станал и вперил поглед във вратата. Вероятно стиснал пистолета с две ръце. Но бе чакал прекалено дълго. В такива моменти времето минава бавно. Концентрацията му бе започнала да отслабва, а ръцете му да отслабват. И цевта на пистолета се бе наклонила надолу.
Зад него се простираше помещение, идентично с онова, което Хоган бе описал. Бял ламинат и хладен въздух. Огромен офис. С размерите на фоайето долу. Панорамни прозорци — от пода до тавана и от едната стена до другата. Компютърни маси. Модерни. Може би от миналата година или от миналата седмица. Дебели снопове жици и кутии с неясно предназначение. Въпреки това оборудването на контролния център се оказа по-скромно, отколкото Вантреска бе очаквал. Пет лаптопа, не шест. Наредени един до друг на една от масите.