— Ще го мислим, когато му дойде времето. Може пък да прояви разум — каза тя. — Може би няма да поиска още хиляда долара.
— Тези хора не са от най-разумните — въздъхна съпругът ѝ.
— Разполагате ли с категорични доказателства за това? — попита Ричър.
— Само с косвени — каза Шевик. — Още в началото Фисник ми обясни най-подробно какви глоби и наказания налагат. Имаше снимки на телефона си, а също и кратък видеоклип. Накара ме да го изгледам. В резултат на тази демонстрация не пропуснахме нито едно плащане. До днес.
— Не ви ли хрумна да се обърнете към полицията?
— Обсъдихме и тази възможност. Но в края на краищата бяхме подписали договора напълно доброволно. Бяхме взели парите им. Бяхме приели условията им. Едно от които гласеше, че не бива да се обръщаме към полицията. Фисник ми показа на телефона си какво наказание ме очаква, ако го направя. Затова преценихме, че не си струва риска.
— Най-вероятно сте постъпили разумно — отвърна Ричър, макар да не смяташе така.
Всъщност не се съмняваше, че Фисник заслужава юмрук в гърлото, а не уважение към клаузите в договора. А след като стовареше юмрука си, щеше да забие лицето му в плота на онази маса в далечния ъгъл на бара. Но от друга страна, Ричър не беше нито на седемдесет, нито прегърбен или прегладнял. Вероятно двамата Шевик бяха постъпили разумно.
— Ще разберем, когато стане шест часът — каза Мария Шевик.
През останалата част от следобеда просто избягваха тази тема. Сякаш бяха сключили негласно споразумение. Разказваха интересни истории от своето минало, водеха най-любезен светски разговор. Мария Шевик наистина бе наследила къщата от родителите си, които я бяха купили на сляпо, без изобщо да я видят, с помощите, отпуснати им по закона за ветераните от Втората световна. Бяха част от лудата следвоенна надпревара на милиони американци, устремили се към средната класа. Самата Мария се бе родила година по-късно, едновременно с моравата, която се виждаше на снимката, и бе израснала тук. В една и съща година бе погребала родителите си и бе срещнала съпруга си. Той бил отличен стругар и тъй като професията му била ценна, не го изпратили във Виетнам. Година по-късно им се родила дъщеря, която — подобно на родителите си — израснала тук. Тя била второто поколение, родено в тази къща. Справяла се добре в училище, после лесно си намерила работа. Така и не се омъжила, затова двамата Шевик нямаха внуци. Ричър забеляза, че когато разказваха за случилото се в по-ново време, гласовете им се промениха. Станаха по-унили, по-сподавени, сякаш имаше неща, за които не можеха да говорят.
Часовникът в главата на Ричър удари пет. Двата километра до бара отнемаха петнайсет минути за него и двайсет за повечето хора, а с темпото, с което се придвижваше Шевик, щяха да стигнат след цял час.
— Време е — надигна се от стола той. — Да тръгваме.
5
За пореден път Ричър помогна на Шевик да слезе от тротоара, да пресече улицата, да се качи на отсрещния тротоар и да стигне до вратата. И отново той влезе пръв. Поради същата причина. Вероятността непознат, пристигнал непосредствено преди човека, когото очакват, да бъде свързан подсъзнателно със случващото се, бе десет пъти по-малка, отколкото ако въпросният непознат се появеше непосредствено след него. Такава е човешката природа. Обикновено подобни съвпадения не правят впечатление никому, но все някой може да забележи нещо.
Зад бара стоеше същият възпълен барман. Сега клиентите бяха деветима. Две двойки и петима самотници, седнали на отделни маси. Един от тях не бе помръднал от мястото си през последните шест часа. Друг от клиентите бе осемдесетгодишна жена, обвила длани около чаша с прозрачна течност. Която определено не беше вода.
На масата за четирима в далечния ъгъл се бе настанил мъж.
Едър, четирийсетгодишен, толкова блед, че кожата му сякаш луминесцираше на оскъдното осветление в бара. Имаше светли очи, светли мигли и светли вежди. Косата му с цвят на царевична свила бе подстригана толкова късо, че направо блестеше. Дебелите му бели китки бяха опрени на ръба на масата, а масивните му бели длани лежаха върху голям черен бележник. Носеше черен костюм, бяла риза и черна копринена вратовръзка. Изпод яката на ризата му се подаваше татуировка. Не беше рисунка, а някакви букви. От чужда азбука. Не беше руска.