— Колко?
Отговори му слабо пращене.
Шевик затвори телефона. Остана неподвижно известно време, след което се върна, накуцвайки, в кухнята и седна на масата. Опря ръце пред себе си. Погледна плика. Не бе обикновен поглед, а поглед, изпълнен с горчивина. Отнесен, дистанциран… далече от всичко и всички.
— Искат още четирийсет хиляди долара — обяви Арън Шевик.
Съпругата му затвори очи и зарови лице в дланите си.
— Кой ги иска? — попита Ричър.
— Не е Фисник — отвърна Шевик. — Нито украинците. Става въпрос за съвсем друго нещо. Което е причината да вземем заем от Фисник.
— Да не би да сте жертва на изнудване?
— Не, нищо подобно. Де да беше толкова просто. Мога само да кажа, че трябва да платим някои сметки. Току-що получихме една от тях. И трябва да намерим четирийсет хиляди долара. — Той погледна плика и добави: — Благодарение на теб разполагаме с част от парите. — Пресметна наум и обяви: — Трябват ни още осемнайсет хиляди и деветстотин долара.
— Докога?
— До утре сутринта.
— А можете ли да ги намерите?
— Не можем да намерим дори осемнайсет цента.
— Защо толкова скоро?
— Някои неща не могат да чакат.
— Какво ще правите?
Мария Шевик свали длани от лицето си.
— Ще ги вземем назаем. Какво друго ни остава?
— От кого?
— От човека със затворническата татуировка — отвърна тя. — Нямаме друг избор. Продадохме всичко, взехме пари откъде ли не.
— Можете ли да ги върнете?
— Ще мислим за това, когато му дойде времето.
Никой не каза нищо.
— Съжалявам, че не мога да ви помогна — каза Ричър.
Мария Шевик го погледна.
— Можете — каза тя.
— Така ли?
— Всъщност длъжен сте.
— Така ли?
— Човекът със затворническата татуировка смята, че вие сте Арън Шевик. Трябва да вземете заем от наше име.
7
Обсъждаха ситуацията в продължение на трийсет минути. Ричър и семейство Шевик. Анализираха я от всеки възможен ъгъл. Част от условията бяха зададени предварително. И не подлежаха на коментар. Семейство Шевик се нуждаеха от парите. Това беше безспорно. Нуждаеха се от парите до утре сутринта. Утре, не вдругиден. Точка.
Но не казваха защо.
Бяха изгубили спестяванията, трупани цял живот. Бяха изгубили и къщата, ипотекирана отново. Бяха сключили договор, съгласно който щяха да останат в нея до края на дните си, но нотариалният акт вече беше в банката. И вече бяха похарчили получените пари. Нямаше откъде да намерят още. Кредитните им карти — излезли отдавна на червено — бяха анулирани. Бяха взели заеми, гарантирани с пенсиите им. Бяха осребрили застраховките си „Живот“, бяха се отказали дори от домашния телефон. Бяха продали колата и всичко останало, което имаше някаква стойност. Бяха останали единствено с дрехите на гърба си и личните си вещи. В допълнение към тях притежаваха пет брачни халки от деветкаратово злато, три пръстена с малки диаманти и позлатен часовник с пукнато стъкло. Ричър предположи, че дори в най-щастливия ден от живота си най-милозливият собственик на заложна къща в света едва ли ще ги оцени на повече от двеста долара. Не повече. И най-много на сто в някой не толкова щастлив ден. Капка в морето. Дори по-малко.
Двамата Шевик споделиха, че са се обърнали към Фисник за пръв път преди пет седмици. Научили името му от някаква съседка. Като клюка, не като препоръка. Ставало въпрос за скандал. За трагичната история на братовчеда на съпругата на племенника на друга съседка, която взела пари от някакъв гангстер в бар. Който — можете ли да си представите? — се казвал Фисник. С помощта на слухове, които дочул тук-там, Шевик стеснил радиуса на търсене и започнал да проверява всеки бар в очертания периметър. Чувствал се неловко, изчервявал се дори, когато разпитвал барманите дали познават човек на име Фисник. В четвъртото заведение, в което се отбил, един дебелак му посочил иронично масата в ъгъла.
— Как процедирахте? — попита Ричър.
— Всичко мина много лесно — отвърна Шевик. — Пристъпих към него и останах прав, докато ме огледа хубаво. После той ме подкани с жест да седна. Отначало увъртах, но накрая си признах направо, че ми трябват пари, а доколкото знам, той отпуска заеми. Попита за каква сума става въпрос. Казах му, а той ми обясни условията на договора. И ми показа снимките. После ме накара да изгледам онова видео. Накрая му дадох номера на банковата ни сметка. Двайсет минути по-късно получих парите. Преводът бе направен от някаква офшорна компания в Делауеър.