— Мислех, че са ви дали цяла торба с пари в брой — отбеляза Ричър.
— Не, но сме длъжни да се разплащаме в брой.
Ричър кимна.
— Става въпрос за две неща — каза той. — Които се случват едновременно. Лихварство и пране на пари. Превеждат мръсните пари, а в замяна получават кеш от улицата. Плюс тлъста лихва. Прането на пари обикновено е свързано с определен процент загуба, а не печалба. Тези типове определено са умни.
— Нямам представа.
— Смяташ ли, че украинците са по-добри или по-лоши?
— Предполагам, че са по-лоши. Законът на джунглата вече го доказва.
— И как ще им платите?
— Ще го мисля, когато му дойде времето.
— Нямаш какво да продадеш.
— Може да изскочи нещо.
— Мечтай си.
— Не, наистина. Очакваме нещо. Имаме всички основания да се надяваме, че ще се случи съвсем скоро. Просто трябва да издържим дотогава.
Двамата Шевик така и не казаха какво очакват.
Двайсет минути по-късно Ричър слезе невъзмутимо от бордюра, прекоси улицата с четири бързи крачки, стъпи на отсрещния тротоар и отвори вратата на бара. Вътре изглеждаше по-светло, но само защото навън бе започнало да се смрачава. Беше станало и по-шумно, тъй като клиентелата се бе увеличила. Ричър забеляза петима мъже, седнали плътно един до друг на маса за четирима, да си разказват оживено някакви весели истории.
Бледият мъж не бе помръднал от мястото си в далечния ъгъл.
Ричър се запъти към него. Мъжът отново не откъсна поглед от него, докато приближаваше. Ричър забави крачка — трябваше да следва правилата на играта между кредитор и длъжник. Походката му бе дружелюбна, или така поне смяташе той, излъчваше дружелюбна общителност, а не заплаха. Седна на същия стол.
— Арън Шевик, нали? — попита украинецът.
— Да — отвърна Ричър.
— Какво те води насам толкова скоро?
— Трябва ми заем.
— Вече? Току-що изплати предишния.
— Изникна нещо.
— Казах ти. Смотаняци като теб винаги се връщат.
— Спомням си.
— Колко искаш?
— Осемнайсет хиляди и деветстотин долара — каза Ричър.
— Не мога да го направя.
— Защо?
— Това е голям скок от осемстотинте долара, които си заел миналия път.
— Хиляда и четиристотин.
— Шестстотин от които са лихви и такси. Сумата на главницата е била едва осемстотин долара.
— Онова беше тогава. А това е сега. Трябват ми осемнайсет хиляди и деветстотин долара.
— Можеш ли да върнеш заема?
— Винаги съм го правил. Питай Фисник.
— Фисник е минало — отвърна мъжът с бледата кожа.
И нито дума повече. Ричър зачака. Накрая украинецът каза:
— Може би ще намеря начин да ти помогна. Но и ти трябва да ми влезеш в положението. Поемам риск, който ще се отрази на цената. Имаш ли нещо против подобен сценарий?
— Не — отвърна Ричър.
— Трябва да знаеш, че и аз си падам по кръглите числа. Не мога да ти дам осемнайсет хиляди и деветстотин. Ще ти дам двайсет, но ще удържа хиляда и сто като такса за административни разходи. Така ще получиш точно толкова, колкото искаш. Да ти кажа ли каква е лихвата?
— Да — каза Ричър.
— Нещата се промениха, откакто Фисник не е в този бизнес. Навлязохме в ерата на иновациите. Работим с така нареченото динамично ценообразуване. Лихвата се движи нагоре или надолу в зависимост от обективни фактори като търсене и предлагане, но също и от субективната ни оценка на длъжника. Надежден ли е? Можем ли да му имаме доверие? Такива въпроси.
— Къде съм аз? — попита Ричър. — В коя част на таблицата? При високите лихви или при ниските?
— Ще те поставя на самия връх. Където отбелязвам най-големите рискове. Истината, Арън Шевик, е, че не си ми особено симпатичен. Имам лошо предчувствие. Вземеш ли двайсет бона днес, ще трябва да ми върнеш двайсет и пет, и то след седмица. Не спазиш ли срока, ще ти начисля лихва от двайсет и пет процента за всяка седмица или част от седмицата, плюс наказателна такса от хиляда долара за всеки ден или част от деня. След деня на падежа сумата става изискуема изцяло и незабавно. Отказът или невъзможността да я платиш може да ти донесе най-различни неприятности. Трябва предварително да си наясно с това. Искам да чуя, че разбираш какво ти казвам. Искам да го чуя от твоята уста, с твоите думи. Не можем да го запишем черно на бяло, не можем да си сложим подписите върху лист хартия. Трябва да ти покажа едни снимки…
— Чудесно — отвърна Ричър.
Украинецът порови из телефона си, прехвърли различни менюта и албуми, сетне му показа снимките, които бяха във формат „пейзаж“, а не „портрет“. И това се оказа логично, тъй като хората на тях лежаха, завързани за метално легло, в стая с варосани стени, потъмнели от годините и влагата. На някои очните им ябълки бяха извадени с лъжица, други бяха рязани с електрически трион, трети бяха горени с ютия, четвърти бяха дупчени с бормашина. Нещо повече, бормашините също бяха снимани като доказателство, както и бургиите, забити в окървавена плът.