Лоша работа. Но Ричър бе виждал далеч по-лоши неща. Макар че това може би бе най-лошата подобна колекция, събрана на един-единствен телефон.
Върна го на украинеца. Който отново порови в менюто, докато открие онова, което търсеше. Време бе за сериозна работа.
— Разбра ли условията на договора? — попита призрачно бледият мъж.
— Да — потвърди Ричър.
— Приемаш ли ги?
— Да — повтори Ричър.
— Банкова сметка?
Ричър продиктува номера, който Шевик му бе дал. Украинецът го записа в телефона си и натисна голям зелен правоъгълник в долния край на екрана. Така въведе съответната команда за изпълнение.
— До двайсет минути парите ще бъдат в банковата ти сметка — обяви той.
После въведе друга команда и изведнъж вдигна телефона и засне лицето на Ричър.
— Благодаря ти, Шевик. Беше ми приятно да работя с теб. Ще се видим точно след една седмица.
Призрачно бледият мъж докосна късо подстриганата си глава с бял като кост пръст. Същият жест, който бе използвал и преди. Нещо свързано със запаметяването. И едновременно с това внушаващо заплаха.
Все тая, помисли си Ричър.
Стана от мястото си и тръгна към вратата. Навън го посрещна мрак. До тротоара бе спряла кола. Черен линкълн с работещ двигател, със задрямал зад волана шофьор, облегнал се на седалката, навел глава настрани, разтворил широко колене и лакти. Приличаше на всеки друг шофьор на лимузина по света, който си почива от натовареното ежедневие.
До колата стоеше втори мъж, подпрял се на задната броня. Беше облечен по същия начин, както и шофьорът. И мъжът в бара. Черен костюм, бяла риза, черна копринена вратовръзка. Нещо като униформа. Беше кръстосал и ръце, и глезени. Стоеше и чакаше. Приличаше на мъжа от бара, но след като е прекарал месец на слънце. Бял, но не чак луминесциращ. Имаше късо подстригана руса коса, чупен и накриво зараснал нос, белези над веждите. Лош боец, помисли си Ричър. Очевидно е получавал доста удари.
— Ти ли си Шевик? — попита мъжът.
— Кой се интересува? — отвърна Ричър.
— Хората, от които взе пари назаем.
— Говориш, все едно вече знаеш кой съм.
— Ще те изпратим до вас.
— Ами ако не искам? — попита Ричър.
— Това е част от сделката.
— Каква сделка?
— Трябва да знаем къде живееш.
— Защо?
— За застраховка?
— Проверете името ми.
— Вече го направихме.
— И?
— Няма те в телефонния указател. Не притежаваш собственост.
Ричър кимна. Семейство Шевик се бе отказало от домашния телефон. И бе прехвърлило на банката собствеността върху къщата.
— Затова трябва да ти дойдем на гости. Лично — обясни мъжът.
Ричър замълча.
— Има ли госпожа Шевик? — попита онзи.
— Защо?
— Може би трябва да я посетим. Да се запознаем и с нея, докато оглеждаме жилището ти. Поддържаме близки отношения с нашите клиенти. Ставаме семейни приятели. Намираме го за особено полезно. А сега се качвай в колата.
Ричър поклати глава.
— Не ме разбираш правилно — продължи непознатият. — Нямаш избор. Това е част от сделката. Ти взе нашите пари.
— Вашият приятел с млечнобялата кожа вътре ми обясни договора. Изложи всички условия, и то най-подробно. Разказа ми за административните такси, динамичното ценообразуване, наказанията при просрочване. В един момент дори ми показа снимки. След което ме попита дали приемам условията на договора, а аз ги приех. Така сключихме сделката. И след като веднъж сме я сключили, не може да променя условията — да ми праща кола, да иска да водя някого у дома, да го запознавам със семейството. Би трябвало да поиска съгласието ми предварително. Договорът прилича на двупосочна улица. Нужни са преговори и взаимно съгласие. Не може да се променя едностранно. Това е основен принцип.
— Голям си умник.
— Мога само да се надявам — отвърна Ричър. — Понякога се притеснявам да не би да подхождам твърде педантично.
— Какво?
— Можеш да ме поканиш в колата, но не можеш да ме задължиш да се кача.
— Какво?
— Чу ме.
— Добре, предлагам ти да се повозиш. Последен шанс. Качвай се в колата.