— Кажи „моля“.
Непознатият се замисли. Накрая каза:
— Качи се в колата, моля.
— Добре — съгласи се Ричър. — След като ме молиш така любезно.
8
Най-безопасният начин да превозиш заложник, който не проявява особено желание да следва инструкциите, е да го накараш да седне зад волана и да не му позволиш да си сложи предпазния колан. Мъжете с линкълна не направиха това. Те се спряха на втората най-добра възможност. Настаниха Ричър на задната седалка, точно зад празното място, предназначено за пътника до шофьора. Така пред него нямаше мишена, която евентуално да атакува. Човекът, с когото Ричър бе разговарял на улицата, седна до него, зад шофьора, и се извърна леко настрани, за да не изпуска Ричър от поглед.
— Накъде? — попита той.
— Завий обратно — каза Ричър.
Шофьорът направи обратен завой, при което предното дясно колело се качи на бордюра.
— Карай направо още пет преки — каза Ричър.
Шофьорът потегли. Той беше умалена версия на първия тип. Не беше толкова светъл. Определено беше европеец, но не чак ослепително бял като онзи в бара. Имаше същата коса — късо подстригана, златиста и лъскава. На опакото на лявата му длан имаше белег от нож. Вероятно бе получил раната, докато се бе защитавал. Изпод левия ръкав на ризата му се подаваше поизбеляла татуировка на паяжина. Имаше големи розови уши, щръкнали от двете страни на главата му.
Колелата се търкаляха по напукан асфалт и неравен паваж. След пет преки стигнаха до четирилентовото кръстовище със светофара, където Шевик бе изчакал, за да пресече. Тук напускаха стария свят и навлизаха в новия. А там ги очакваше равен и открит терен. Плюс бетон и чакъл. Широки тротоари. Всичко това изглеждаше по различен начин в сумрака. В далечината пред тях се намираше автогарата.
— Направо — каза Ричър.
Шофьорът потегли на зелено. Подминаха автогарата. Озоваха се на солидно разстояние от високите сгради в центъра. След седем-осемстотин метра стигнаха разклона, на който автобусът бе завил на излизане от магистралата.
— Завий надясно — каза Ричър.
Вече бе видял двете ленти на Сентръл Стрийт, която не след дълго се разширяваше до четири ленти и започваше да носи съответния номер от щатската пътна мрежа. Появи се и огромният супермаркет, следван от офис центровете.
— Къде отиваме, по дяволите? — попита мъжът на задната седалка. — Никой не живее тук.
— Затова ми харесва — отвърна Ричър.
Асфалтът бе гладък. Гумите съскаха тихо по него. Пред тях нямаше трафик.
Дали пък след тях не се движеше друг автомобил? Ричър нямаше представа. Не можеше да поеме риска да се обърне и да погледне назад.
— Кажете ми пак защо искате да се срещнете с жена ми — попита той.
— Намираме го за особено полезно — каза мъжът до него.
— Как по-точно?
— Човек изплаща редовно банковия си кредит, защото се притеснява за доброто си име, за кредитния си рейтинг, за общественото си положение. Тези неща не се отнасят за теб. Ти и бездруго си на дъното. Какво може да те притесни? Какво може да те накара да ни се издължиш?
Подминаха бизнес центровете. Отново никакъв трафик. Далече пред тях се появи автосалонът. Телена ограда, редици от тъмни силуети, предимно сиви на лунната светлина.
— Звучи ми като заплаха — отбеляза Ричър.
— Дъщерите също вършат работа.
Никакъв трафик.
Ричър удари в лицето мъжа до себе си. Ей така, изневиделица. Рязка и мощна мускулна експлозия. Без предупреждение. Удар, насочен от долу нагоре, нанесен с цялата сила и бързина, които тясното пространство на автомобила позволяваше. Главата на мъжа се заби в рамката на прозореца зад гърба му. Кръв от разбития му нос опръска стъклото.
Ричър замахна отново и удари шофьора. Със същата сила. И същия резултат. Наведе се напред и стовари дясно кроше в ухото му. Цялото тяло на шофьора отлетя рязко встрани, а главата му се удари в стъклото и отскочи, за да посрещне втори десен удар, отново в ухото, последван от трети. Сега вече шофьорът изгуби съзнание и тялото му се сгромоляса върху волана.
Ричър се сви на топка.
Само след секунда линкълнът се заби в оградата на автосалона със скорост от близо седемдесет километра в час. Ричър чу силния удар, скърцането на ламарини, експлозията на въздушните възглавници, една от които опря в облегалката на предната седалка. В същия миг линкълнът преодоля оградата и се блъсна в първия автомобил, паркиран в дългата редица, над която се вееха цветни флагчета. Той се заби странично в лъснатите до блясък врати на колата, предното му стъкло се пръсна, задницата му подскочи във въздуха и тупна силно на земята. Двигателят угасна и линкълнът потъна в тишина, нарушавана единствено от ядното съскане, което долиташе откъм смачкания преден капак.