— След като загрее какво става.
— Може вече да е загрял.
— И какво послание ни изпраща?
— Може би казва: двама от неговите хора за двама от нашите. И задържаме лихварския бизнес. Това е отстъпление с чест. Дино е реалист. Няма много опции. Не може да започне война, тъй като ченгетата са нащрек.
Грегъри само се намръщи. В стаята настана тишина. Не се чуваше нито звук освен тихото пращене и приглушените разговори, които долитаха от диспечерите в съседното помещение. Вратата бе затворена. А това бе най-обикновен фонов шум. Никой не му обръщаше внимание. Ако можеха да чуят разговорите, щяха да разберат и за обаждането на един таксиметров шофьор, който току-що бе оставил възрастна жена пред супермаркета и щеше да използва времето, докато тя пазарува, за да спечели още някой долар. Щеше да откара някакъв мъж до дома му, в един от старите следвоенни квартали, източно от центъра. Мъжът се появил пеша, но изглеждал прилично, държал се любезно и предложил да плати в брой. Нищо чудно колата му да се е развалила. Шест километра в едната посока и още шест в другата. Шофьорът се надяваше, че ще приключи, преди възрастната дама да е стигнала до касите.
В този момент Дино получаваше много по-ранна и по-непълна информация за случващото се. Новините пътуваха по веригата в продължение на цял час. И не споменаваха нищо за катастрофата. По-голяма част от деня бе изминала в разпити на Фисник и съучастника му и в отърваване от телата им. Реорганизацията бе оставена за по-късно. Сякаш между другото. Разбира се, албанците изпратиха човек, който да смени Фисник в бара. Той бе пристигнал малко след осем вечерта. И веднага бе забелязал двете украински горили на улицата. Явно охраняваха заведението. Черен линкълн и двама мъже. Албанецът се бе промъкнал в бара през задния вход, за да огледа помещението. И бе видял на масата на Фисник в далечния ъгъл да седи украинец и да разговаря с едър мъж, беден и раздърпан на вид. Очевидно клиент.
Заместникът на Фисник бе преценил, че е най-добре да се оттегли. Бе позвънил по телефона. Човекът, на когото се бе обадил, се бе свързал с друг. Който на свой ред се бе свързал с друг, по-високо в йерархията. Защото лошите новини пътуват бавно. Дино научи за случилото се час по-късно. И събра най-близките си хора в дъскорезницата.
— Възможните сценарии са два — заяви той. — Или онази история за списъка с информатори на новия шеф на полицията е вярна и украинците са се възползвали най-подло от случая, за да сложат ръка върху лихварския ни бизнес, или не е вярна и те са планирали всичко това от самото начало. Изиграли са ни, за да им разчистим сами пътя.
— Да се надяваме, че е първото — каза неговият пръв помощник и дясна ръка.
Дино потъна в продължително мълчание.
— Опасявам се, че трябва да се престорим, че е първото — каза той накрая. — Защото нямаме избор. Не можем да започнем война. Не и в този момент. Ще им позволим да задържат лихварския бизнес. Няма как да си го върнем. Но ще отстъпим с чест. Ще изравним резултата. Два на два. Това е най-малкото, което можем да направим. Убийте двама от техните и ще приемем, че сме квит.
— Кои двама? — попита дясната му ръка.
— Няма значение — отвърна Дино.
После промени решението си.
— Не, ще ги изберем внимателно — каза той. — Ще се опитаме да извлечем предимство.
9
Ричър слезе от таксито и тръгна по тясната бетонна пътека. Вратата се отвори, преди да посегне към звънеца. Лампата в коридора освети фигурата на прага. Беше Шевик. В ръката си държеше телефон.
— Парите дойдоха преди час — каза той. — Благодаря ти.
— За нищо — отвърна Ричър.
— Закъсня. Решихме, че няма да се върнеш.
— Наложи се да свърша нещо.
— Какво?
— Да влезем вътре — предложи Ричър. — Трябва да поговорим.
Този път използваха дневната. Със снимките на стената и липсващия телевизор. Мария и Арън Шевик се настаниха на двата фотьойла, Ричър седна на малкото канапе.
— Случи се почти същото, което се е случило между теб и Фисник — започна той. — С тази разлика, че онзи тип снима лицето ми. Което може да ни бъде от полза. Твоето име, моето лице. Малко объркване в редиците им няма да ни навреди. Но ако бях истински клиент, това нямаше да ми хареса. Ни най-малко. Щях да се почувствам, сякаш някой е сложил костеливия си пръст на рамото ми. Щях да се почувствам уязвим. Излязох навън и там се случи още нещо. Посрещнаха ме двама души, които искаха да ме изпратят до дома ми, за да видят къде живея. Да се запознаят със съпругата ми, ако имам такава. А това беше още един костелив пръст. Може би цяла костелива длан.