— Какво се случи?
— Тримата сключихме ново споразумение. В което не фигурират нито имената, нито адресът ви. Всъщност крайният резултат е доста объркващ. Исках да внеса елемент на загадъчност. Шефовете им ще заподозрат, че някой им изпраща послание, но няма да знаят кой. Най-вероятно ще решат, че това са албанците. В никакъв случай вие.
— Какво се случи с онези хора?
— Те са част от посланието. Това е Америка. Не изпращай някой задник, който е играл треторазредни боксови мачове в някое мазе в Киев. Отнеси се сериозно. Покажи уважение.
— Те са видели лицето ти.
— Няма да го запомнят. Претърпяха злополука. Ще изгубят част от паметта си. Най-вече последните един-два часа. Лекарите го наричат ретроградна амнезия. Често срещано явление след физическа травма. Ако не умрат, разбира се.
— С други думи, всичко е наред, така ли?
— Не съвсем — призна Ричър.
— Какво друго?
— Тези хора определено не са разумни.
— Знаем.
— Как ще се разплатите с тях?
Двамата Шевик не отговориха.
— След една седмица трябва да върнете двайсет и пет бона. Не можете да закъснеете. Те също ми показаха снимки. Започвам да смятам, че Фисник е бил по-малкото зло. Имате нужда от план.
— Една седмица е много време — отвърна Артър Шевик.
— Не чак толкова — възрази Ричър.
— Може да ни се случи нещо хубаво — каза Мария Шевик.
И нито дума повече.
— Трябва да ми кажете какво чакате — настоя Ричър.
Оказа се, че става въпрос за дъщеря им. Погледът на Мария Шевик пробяга по снимките на стената, докато разказваше историята. Дъщеря им се казвала Маргарет, но още от малка я наричали Мег. Била умно, весело, очарователно дете, изпълнено с енергия. Обичала другите деца. Обичала детската градина. Обичала началното училище. Обичала да чете, пише, рисува… Непрекъснато се усмихвала и бърборела. Била в състояние да накара всеки да направи каквото и да било. Можела да продаде сладолед на ескимос, заяви майката ѝ.
Обичала и средното училище, и гимназията. Била много популярна сред връстниците си. Всички я харесвали. Участвала в училищните пиеси, пеела в хора, била в отборите по лека атлетика и плуване. Взела диплома, но не постъпила в колеж. Оценките ѝ били добри, просто не искала да учи. Предпочитала да общува с хората, да се усмихва, да разговаря, да очарова. Да ги подчини на волята си, честно казано. Искала да служи на някаква кауза.
Започнала работа в компания за връзки с обществеността и се местела от една пиар агенция в друга, като вършела всичко, за което местните фирми отпуснат бюджет. Трудела се усърдно, създала си добро име, получавала повишение след повишение и преди да навърши трийсет, изкарвала повече пари, отколкото баща ѝ някога бил получавал като шлосер или монтьор. Десет години по-късно, когато вече била на четирийсет, продължавала да се справя все така добре, но почувствала, че кариерата ѝ забавя своя ход. Ускорението ѝ отслабвало. Вече виждала тавана над главата си. Започнала да се застоява на бюрото и да се замисля: дотук ли бях?
Не, решила тя. Нуждаела се от един последен голям удар. Повече от голям. Мег разбирала, че живее и работи на неподходящо място. Трябвало да се премести. В Сан Франциско най-вероятно, където са големите технологични компании с големите бюджети. Където хора като нея решават далеч по-сложни задачи. Рано или късно трябвало да се премести там. Или в Ню Йорк. Тя обаче се колебаела. А времето минавало. Мег не отишла в Сан Франциско, но Сан Франциско дошъл при нея. Образно казано. Впоследствие научила, че специалистите по недвижими имоти и финансистите на големите технологични компании непрекъснато се надпреварват да предскажат къде ще се появи новата Силициева долина. За да изпреварят останалите. Поради някаква причина родният град на Мег отговарял на всички условия. Възстановявал се от кризата, разполагал с необходимата работна ръка, със съответните сгради, енергийни мощности, скоростен интернет и прочие. Първите емисари вече душели наоколо.
Приятел на приятел на Мег я запознал с човек, който познавал друг човек, който ѝ уредил интервю със собственика на новосъздадена компания. Срещнали се в едно кафене в центъра. Шефът се оказал двайсет и пет годишен, току-що пристигнал от Калифорния. Компютърен гений, роден в чужбина, на когото му хрумнала революционна идея за медицински софтуер и мобилно приложение. Мария Шевик призна, че няма представа какъв точно бил продуктът. Знаела обаче, че мнозина ще забогатеят от него.