Както и вземанията. Карето се намираше под контрола на украинците, тъй като бе разположено западно от Сентър Стрийт. Те идваха за парите си, точни като швейцарски часовник. Една спирка, петима клиенти. Обичаха района. Появяваха се късно вечер, когато касите бяха пълни. Преди собствениците да се разплатят с някой друг. Влизаха винаги по двама, винаги заедно, с черни костюми, бели ризи и черни копринени вратовръзки. Лицата им бяха бледи и безизразни. Никога не изричаха нито дума. Формално погледнато, полицията трудно би могла да ги обвини в каквато и да било незаконна дейност. Те не казваха нищо. Не бяха казали нищо и в самото начало преди много години, когато бяха изразили напълно субективно мнение като ценители на добрия интериор и добрата кухня, след което бяха промълвили загрижено: „Хубаво местенце. Ще бъде жалко да му се случи нещо“. Тогава бяха разговаряли съвсем любезно. А когато им бяха предложили стодоларова банкнота, те бяха поклатили глава. Едва когато към първата банкнота се бе присъединила и втора, те бяха кимнали. След тази първа среща собствениците винаги оставяха парите в плик, обикновено при оберкелнера. Който обикновено го предаваше, без да обели и дума. Формално погледнато, това бе напълно доброволен акт. Никой не бе искал каквото и да било. Никой не бе предлагал каквото и да било. Хиляда долара за една обиколка из карето. Пари, спечелени по почти законен начин. Хубава работа, ако можеш да се уредиш с нея. Естествено, че имаше конкуренция. Естествено, че борбата се печелеше от по-важните клечки. От по-влиятелните лейтенанти на боса, които предпочитаха спокойния живот.
Тази вечер обаче не им донесе очакваното спокойствие.
Те паркираха автомобила си на Сентър Стрийт и започнаха с двата най-близки ресторанта, онези, които бяха разположени един до друг, после обиколиха карето в посока, обратна на часовниковата стрелка. Така третата им спирка бе на северната страна, четвъртата — на задната уличка, а петата — на южната страна. Когато приключиха там, двамата продължиха към ъгъла. Така щяха да завършат обиколката си и да се качат в колата.
И те го направиха. Но без да забележат две много важни подробности. В съседната пряка бе паркиран автомобил на „Пътна помощ“. Стоеше на място, но с работещ двигател и пуснати аварийни светлини. От другата страна на улицата стоеше мъж с черен шлифер, който крачеше бързо към тях. Какво ли означаваше това? Дори не се замислиха. Те бяха високопоставени лейтенанти, които предпочитаха спокойния живот.
Разделиха се, когато стигнаха предния капак на автомобила — пътникът мина от едната страна, шофьорът — от другата. Отвориха вратите почти едновременно, но не съвсем. Огледаха се за последен в път, в случай че някой се съмнява кой е господарят на този квартал.
Дори не забелязаха, че камионът на „Пътна помощ“ потегля бавно на заден ход право към тях. Не забелязаха и че мъжът с шлифера слиза от отсрещния тротоар и тръгва диагонално към тях.
Настаниха се на местата си, наместиха крака и гърбове, но преди да затворят вратите, от едната им страна изникна сянка, а от другата се появи мъжът с шлифера. И двамата държаха в ръце 22-калиброви полуавтоматични пистолети с дебели издължени заглушители. Чу се само па-па-па, когато от дулата им излетяха куршуми, които се забиха в главите на двамата украинци. Изстрелите дойдоха съвсем отблизо, а всеки от нападателите държеше пистолета на нивото на кръста си. Двамата мъже в колата политнаха напред и навътре, в посока, обратна на изстрелите. Главите им се блъснаха една в друга над часовника на арматурното табло, сякаш се бореха за повече място.
Миг по-късно нападателите затвориха двете предни врати. Появи се и камионът на „Пътна помощ“. Мъжът, изникнал от сенките, и неговият колега с шлифера се разбързаха да го посрещнат. Шофьорът слезе. Тримата заедно наместиха задните колела върху вилката, повдигнаха автомобила и се качиха в кабината. Потеглиха бавно и спокойно. Гледката бе съвсем обичайна. Повреден автомобил, който камионът за аварийна помощ тегли на предните колела, а задницата му е вдигната във въздуха. Не се виждаше нищо през прозорците. Гравитацията се бе погрижила за това. Телата и на двамата украинци се бяха свлекли на пода. Още бяха меки и отпуснати. Щяха да се вкочанят едва след няколко часа.
Отправиха се директно към автоморгата. Там откачиха колата и я оставиха на място, където земята бе подгизнала от моторно масло. Появи се огромен багер. Вместо кофа той имаше масивни вилки отпред. Повдигна автомобила и го понесе към пресата. Постави го върху стоманения под на нещо като метална кутия с три стени, малко по-голяма от самата кола. После включи на задна. Показа се четвъртата стена на металната кутия, която играеше ролята на капак. Някой натисна бутона.