Дино кимна мълчаливо.
— Всичко наред ли е от ваша страна? — попита Грегъри.
— Ще бъде — отвърна Дино. — До вечерта. Имаме човек в автоморгата. Той също ни дължи пари.
Първият помощник и верен лейтенант на албанския бос поведе Грегъри навън. Двамата прекосиха бараката, преминаха през ниската вратичка в портала и се озоваха под ярките лъчи на майското слънце.
В този момент Джак Ричър се намираше на стотина километра от тях, в автобус на „Грейхаунд“, и пътуваше по междущатската магистрала. Седеше в лявата половина на автобуса на седалката до прозореца, кацнала точно над задната ос. До него нямаше никой. Макар в превозното средство да имаше още двайсет и девет пътници. Обичайната смесица. Нищо особено. Освен една ситуация, която предизвикваше умерен интерес.
От другата страна на пътеката бе задрямал мъж. Главата му бе клюмнала на гърдите. Посивялата му коса плачеше за подстригване, а изтънялата кожа на лицето му изглеждаше отпусната, сякаш бе изгубил значителна част от теглото си. Вероятно бе около седемдесетте. Носеше късо синьо яке с цип. От плътна памучна материя. Водонепроницаема може би. От джоба му стърчеше крайчецът на дебел плик.
Ричър добре познаваше точно този вид пликове. Беше ги виждал и преди. Понякога, ако банкоматът не работеше, той влизаше в банката и подаваше картата си на касиера. Касиерът го питаше каква сума желае да изтегли, а Ричър решаваше — при положение че не може да разчита на банкоматите — да изтегли по-голяма сума за всеки случай. Тогава си тръгваше с два-три пъти повече пари от обичайното. Което си бе значителна сума. Касиерите често го питаха не желае ли да поставят банкнотите в плик. И тогава Ричър получаваше парите си в същия плик, какъвто стърчеше от джоба на задремалия мъж. Същата дебела плътна хартия, същият размер, същите пропорции, същата издутина, същата тежест… Няколкостотин долара или няколко хиляди в зависимост от банкнотите.
Ричър не бе единственият пътник, забелязал плика с парите. Младежът пред него също го бе видял. Нямаше съмнение. И проявяваше неприкрит интерес. Оглеждаше се наляво-надясно, напред-назад. Беше слаб, с мазна коса и козя брадичка. На двайсет и няколко, не повече, с джинсово яке. Още хлапе. Но се оглеждаше, обмисляше, планираше. От време на време облизваше устни.
Автобусът се носеше по магистралата. Ричър поглеждаше ту през прозореца, ту към плика, ту към младежа, който поглеждаше към плика.
Грегъри излезе от паркинга на Сентър Стрийт и потегли към своята територия, където щеше да бъде в безопасност. Офисите му се намираха точно зад тези на една таксиметрова компания, до заложна къща, срещу фирма за съдебни гаранции, всичките — негова собственост. Грегъри паркира автомобила си и влезе вътре. Очакваха го най-високопоставените хора в организацията му. Четирима, които много си приличаха помежду си. И които много приличаха на него. Не бяха роднини, но идваха от едни и същи градчета, селца и затвори в своята родина, а това вероятно създаваше връзки, по-здрави от кръвните.
Грегъри ги изгледа. Четири лица, осем широко отворени очи, но само един въпрос.
На който той отговори.
— Пълен успех — обяви Грегъри. — Дино се върза на нашата история. Ама че тъпак! Честно ви казвам! Можех да му продам дори Бруклинския мост. Двамата, чиито имена споменах, вече са мъртви. Ще му трябва цял ден, докато анализира ситуацията и вземе съответните мерки. Късметът чука на вратата ни, приятели. Разполагаме с двайсет и четири часа. Фланговете им са оголени.
— Такива са албанците — каза неговият пръв помощник.
— Къде изпрати двамата наши?
— На Бахамите. Шефът на едно казино там ни дължи пари. Хотелът му е много хубав.
Зелените табели край магистралата показваха, че наближава град. Първата спирка за деня. Ричър наблюдаваше младежа с козята брадичка, който продължаваше да крои своите планове. Неизвестните бяха две. Дали мъжът с парите щеше да слезе тук? Ако ли не, щяха ли завоите и подрусванията да го събудят?
Ричър наблюдаваше. Автобусът се насочи към изхода. Четирилентовото шосе плавно извиваше на юг, а асфалтът бе мокър от дъжда. Автобусът не се раздруса. Само гумите изсъскаха. Възрастният мъж с парите не помръдна. А младежът с козята брадичка не откъсваше поглед от него. Ричър предполагаше, че вече е взел решение какво да прави. Не знаеше обаче доколко добър е планът му. Най-умният му ход бе да влезе в ролята на джебчия, да измъкне плика от джоба на спящия мъж, да го скрие и да слезе при първа възможност. Дори възрастният мъж да се събудеше на автогарата, отначало щеше да бъде объркан. Може би дори нямаше да забележи липсата на плика. Във всеки случай, не веднага. А когато откриеше, че парите са изчезнали, едва ли щеше да реши, че някой ги е откраднал. Щеше да предположи, че са изпаднали. Щеше да изгуби цяла минута да оглежда седалката, да наднича под нея, да провери дори под предната седалка, защото като нищо би могъл да изрита там падналия на земята плик. Едва тогава щеше да започне да се оглежда и да задава въпроси. Но автобусът щеше вече да е спрял, едни пътници щяха да са слезли, други щяха да се качат. Пътечката между седалките щеше да е пълна с хора. И крадецът щеше да се измъкне без никакъв проблем. Това беше най-подходящият план.