— Слязох на автогарата веднага след вас.
Възрастният мъж прибра плика в джоба си.
— Благодаря ви от дъното на душата си — каза той. — Нямате представа колко съм ви задължен. Просто не мога да го изрека с думи.
— Няма нищо.
— Спасихте ми живота.
— За мен е удоволствие.
— Май съм длъжен да ви предложа награда.
— Не е необходимо.
— И бездруго не мога да го направя — каза мъжът и докосна джоба си. — Парите са за едно плащане, което трябва да направя. Много е важно. Трябват ми до последния цент. Много съжалявам. Извинявам се… Толкова ми е неудобно…
— Няма защо — отвърна Ричър.
Хлапакът, който лежеше на земята на пет-шест метра от тях, се надигна бавно и застана на четири крака.
Мъжът с парите каза:
— Без полиция, моля!
Младежът погледна към тях. Беше замаян, целият трепереше, но реши, че е достатъчно далече. Дали да не побегне?
— Защо не искате да извикаме полиция? — попита Ричър.
— Видят ли толкова пари в брой, ще започнат да задават въпроси.
— Въпроси, на които не искате да отговорите?
— На които не мога да отговоря.
Хлапакът се изправи. Олюля се, но побягна с последни сили, целият охлузен и раздърпан, със зле координирани движения. Въпреки това тичаше достатъчно бързо. Ричър не му обърна внимание. Стигаше му толкова тичане за днес.
Мъжът с парите заяви:
— Трябва да тръгвам.
Лицето му бе ожулено, горната му устна бе изцапана с кръв от носа му, който бе ударил здраво при падането.
— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита Ричър.
— Добре-зле, трябва да тръгвам.
— Искам да видя, че можете да се изправите сам.
Възрастният мъж не успя. Или бе останал без сили, или краката не го държаха, или и двете. Ричър трудно можеше да прецени. Помогна му да се изправи. Мъжът стоеше в канавката с наведена глава и свити рамене и се взираше в отсрещния тротоар. Завъртя се настрани с усилие и запристъпва на място.
Не можа да вдигне крак и да стъпи на тротоара. Всъщност вдигна крак, но не успя да го придвижи десетина сантиметра напред, явно коляното му не бе в състояние да понесе товара. Нищо чудно да го бе ударил и да бе отекло. Панталонът му бе скъсан точно на мястото, където би трябвало да се намира капачката. Раната явно бе сериозна.
Ричър застана зад него, постави длани под лактите му и го повдигна във въздуха. Възрастният мъж се озова в нещо като безтегловност и се почувства като астронавт, стъпил на Луната.
— Можете ли да вървите? — попита Ричър.
Мъжът се опита. Направи няколко малки крачки, немощни и предпазливи, но всеки път, когато десният му крак поемеше тежестта на тялото, той трепваше от болка и изохкваше.
— Къде трябва да отидете? — попита Ричър.
Мъжът се огледа, сякаш за да се увери къде се намира.
— Още три преки — каза той. — От другата страна на улицата.
— Това са доста бордюри — отбеляза Ричър. — Доста стъпки нагоре и надолу.
— Ще ги заобиколя.
— Покажете ми как — подкани го Ричър.
Мъжът тръгна на изток. Влачеше бавно крака, разперил леко ръце, сякаш за да запази равновесие. Потрепването стана по-видимо, а охкането по-силно. Може би болката се усилваше.
— Трябва ви бастун — каза Ричър.
— Трябват ми много неща.
Ричър заобиколи, застана от дясната му страна, хвана го под лакътя и пое част от тежестта. От гледна точка на механиката пое ролята на бастун или патерица. Сила, насочена нагоре, към рамото на мъжа. Нютонова физика.
— Опитайте сега — каза Ричър.
— Не можете да дойдете с мен.
— Защо?
— И бездруго направихте достатъчно.
— Това не е истинската причина. Ако беше, щяхте да кажете, че нямате право да ме молите за нещо подобно. Щяхте да използвате по-общи и по-любезни думи. Но вие бяхте съвсем конкретен. Заявихте, че не мога да дойда с вас. Защо? Къде отивате?
— Не мога да ви кажа.
— Не можете да стигнете там без мен.
Мъжът пое дъх и издиша, а устните му помръднаха, сякаш репетираше отговора си. Вдигна ръка и докосна ожуленото си чело, после скулата и накрая носа. Отново трепна.
— Помогнете ми да пресека улицата и да стигна до онази пряка. А после си тръгнете, приберете се у дома. Това е най-голямата услуга, която можете да ми направите. Говоря сериозно. Ще ви бъда благодарен. Вече съм ви благодарен. Надявам се разбирате.
— Не, не разбирам — отвърна Ричър.
— Не бива да водя никого.
— Кой казва?
— Не мога да ви отговоря.
— Представете си, че отивам в същата посока. Вие ще се озовете там, накъдето сте се запътили, а аз ще продължа по пътя си.
— Но така ще разберете къде съм отишъл.