— Данглар, поверявам ви майката. Охрана Ретанкур.
— Не и майката — прошепна Веранк.
— Има ги всякакви, Веранк, някои си изяждат гардероба.
Данглар се отдалечи, за да се обади на Ретанкур. Незабавно потегляне за Швейцария. Щом се увериха, че е готова за път, тримата мъже си отдъхнаха и Данглар поръча арманяк.
— Бих предпочел една ракиjа след моята кафа, като в крчма.
— Как става така, господин комисар, че сте запаметили сръбски думи, а не успявате да запомните едно най-обикновено име като Радсток?
— Запаметил съм думи от Кисилово — уточни Адамсберг. — Сигурно защото там има незнайни места, Данглар, в които се случват необикновени неща. Хвала, добар дан, каjмак. В гробницата се сетих и за кобасице. Не си въобразявайте кой знае какво, това са наденици.
— Люти — уточни Веранк.
И Адамсберг не се учуди, че Веранк вече знае повече от него.
— Вейл като че ли се държи коректно — каза Данглар.
— Да — съгласи се Веранк. — Но това нищо не значи. Вейл винаги действа по всички правила на изкуството. Полицейското и всяко друго.
— Защо би предал Карно?
— За да я съсипе. Тя прави грешки, значи е опасна.
— Вейл не е Арнаут Павле. Не е бившият съпруг.
— Защо не? — неубедено възрази Веранк. — Кой би свързал младежа отпреди двайсет и девет години с днешния изискан, коремест и белобрад мъж?
— Не мога да поставя официална охрана пред дома на Вейл — каза Адамсберг. — Веранк?
— Добре.
— Минете през Данглар да ви даде оръжие. И покрийте косите си.
XLIV
Под навеса проблясваше светлинка. Лусио хранеше котката майка. Адамсберг се приближи до него и седна на земята с кръстосани крака.
— Отдалече идваш — каза Лусио, без да вдига глава.
— По-отдалече, отколкото си мислиш, Лусио.
— От толкова далече, колкото си мисля, омбре. Ла муерте.
— Да.
Адамсберг не смееше да попита как е малката Шарм. Оглеждаше се дискретно, неспособен да я различи сред котетата, които щъкаха в сянката. Убих малката котка. Само веднъж стъпих отгоре й с ботуша и се разтече.
— Всичко наред ли е? — попита той е известно неудобство.
— Ами не.
— Какво е станало?
— Мария намери бирата под храста. Ще трябва да търся ново скривалище.
Едно от котетата несръчно пристъпи към Адамсберг и се удари в крака му. Той го вдигна с една ръка и срещна погледа на присвитите му очи.
— Шарм — каза той. — Тя ли е?
— Не я ли позна? Нали ти я изроди.
— Да. Разбира се.
— Понякога си гола вода — поклати глава Лусио.
— Безпокоях се за нея. Сънувах нещо.
— Разкажи ми, омбре.
— Не.
— Случи се в тъмното, нали?
— Да.
През следващите два дни Адамсберг непрекъснато изчезваше. Минаваше през Бригадата за няколко минути, телефонираше някому, приемаше съобщения и отново тръгваше нанякъде. Никой от колегите му нямаше достъп до него. Успя да посети и Жослен, когото помоли да провери как са му ушите. Лекарят доволно заби пръсти в ушните му миди, после постави диагнозата — шок, който може да види сметката на всяко ухо, смъртоносен стрес, нали? Но вече почти преодолян, добави учудено.
Човекът със златните пръсти заглуши пищенето в ушите му и Адамсберг дълго се вслушва в уличната гълчава, ненарушавана от паразитните шумове на личната му линия за високо напрежение. После продължи пътя си по следите на Арнаут Павле. Следствието забуксува с отец Жермен, който отказваше да съобщи каквото и да било за родословието си. Което бе негово право. А истинското му име, Анри Шарл Льофевр, беше толкова разпространено, че Данглар се препъна още при първите опити да проследи роднините му. Данглар потвърди усещането на Веранк — у властния отец Жермен, надарен с неприятна и може би привлекателна физическа сила, нямаше нищо, което да предизвика симпатия у нормалния гражданин, и имаше всичко, което да заплени вятърничавия певец. Адамсберг изслуша доклада му разсеяно, като за пореден път нарани самочувствието му.
Ретанкур бе поела Швейцария с Керноркян, Веранк живееше в бившата стая на Церк, откъдето не изпускаше от поглед Вейл. Бе скрил рижите си кичури под кафява боя, но на слънчева светлина те прозираха, неизтребими и предизвикателни. На детството ти същността / ще блесне на дневна светлина. Вейл прекарваше съвсем малка част от времето си на Ке-дез-Орфевр, през останалата обикаляше снабдителите и търсеше редки храни и продукти, включително ливански сапун с есенция от пурпурна роза. Вейл веднага покани новия си съсед на събиранията в сряда. Веранк отклони поканата не особено любезно. В три часа сутринта у Вейл още са забавляваха и Веранк охотно би захвърлил маската, ако не изпитваше силна тревога за племенника си.