— Добре, Ноле. Тогава ми изпратете досието на Шеврон. Не ми се ще някой да умре, защото преди двайсет и девет години е бил свидетел на сватбата на един боклук. Все едно дали този боклук се е превърнал в змейска люспа или не.
— Змейски зъб би било по-подходящо.
— Както желаете. Зарежете за малко змея, изпратете ми досието и забравете всичко.
— Добре — каза Ноле и въздъхна. — Отивам в кабинета.
— Кога ще ми го изпратите?
— Няма да ви го изпратя, мамка му. Ще възобновя разследването.
— Или ще седнете отгоре му?
— Не подлагайте думите ми на съмнение, Адамсберг, или ще изхвърля всичко в Лоара. Малко ми остава.
Плог, каза си Адамсберг, като затвори. Ноле поемаше по следите на Ема Карно, а Ноле си го биваше. Освен ако по пътя не се уплашеше от змея. Адамсберг не знаеше какво значи думата „принципална“, но горе-долу се ориентира. Хората употребяваха значителен брой сложни думи и той се питаше кога, къде и как бяха успели с такава лекота да ги запаметят. Той обаче помнеше думата крчма, което не беше по силите на всекиго.
Адамсберг взе душ, остави оръжието си и двата телефона до леглото, опъна се още влажен под червената завивка с носталгична мисъл за избелялосиния юрган в Кисилова. Чу да се отваря вратата на съседа и Лусио да ходи из градината. Значи беше между дванайсет и половина и два сутринта. Освен ако Лусио е излязъл не да пикае, а да си организира ново бирено скривалище. Което дъщеря му Мария щеше да се направи, че открива след два месеца, отбелязвайки нов етап в безкрайната им игра. Да мисли за Лусио, за Шарм, за синия юрган, за всичко, само да не вижда лицето на Церк. Тоест грубиянската му глава, самохвалните му приказки, неотстъпния му и безмозъчен гняв. Мило момче, ангелски глас — бе казал Веранк, но не такова беше усещането на Адамсберг. Иначе доста неща говореха в полза на Церк: мръсната кърпичка, прекалено старите крака в Хайгейт, ботушите под стълбите. Но кучешките косми продължаваха настръхнало да стърчат, препречвайки пътя му към оневиняването. И ръцете на някой Павле биха изваяли съвършен убиец от мекия като восък Церк. Церк и Павле, които си разпределят задачите — единият у Водел, другият в Хайгейт. Болезнена двойка, съчетала патологичния и могъщ Арнаут Павле с неуравновесения и ампутиран откъм баща младеж. Ничий син, син на Адамсберг. Син или не, Адамсберг не изпитваше никакво желание да си мръдне пръста за Церк.
XLV
На пода един нервен щурец изпусна кратък отчаян вик. Адамсберг позна звука на мобилния си — онзи, дето беше прояден от червеи — и го вдигна, поглеждайки часовниците си. Между два четирийсет и пет и четири и четвърт сутринта. Прекара ръка по лицето си, за да премахне паяжината на съня, погледна екранчето — имаше две послания от едно и също лице, изпратени с интервал от три минути. Първото гласеше POR, второто — QOS. Адамсберг веднага се обади на Фроаси. Фроаси никога не мърмореше, когато я будеха нощем. Комисарят подозираше, че използва случая да хапне.
— Две съобщения, които не разбирам — каза й той. — Мисля, че са неприятни. Колко време ви трябва, за да разберете кой е собственикът на мобилния?
— За непознат номер? Четвърт час. Като прибавя половин час, за да стигна до Бригадата, защото тук имам само два микрокомпютъра, четирийсет минути. Продиктувайте ми го.
Адамсберг прочете номера, притеснен от някакво усещане за спешност. Четирийсет минути бяха твърде много.
— Този веднага мога да ви го дам — каза Фроаси. — Вече го търсих в късния следобед. Армел Лувоа.
— Мамка му.
— Тъкмо бях започнала да преглеждам обажданията му. Той не телефонира често. Нито веднъж от девет дни насам. Изключил е апарата сутринта на бягството си. Защо го е включил отново? За да се издаде ли? Какво го прихваща? Оставил ли ви е съобщение?
— Изпратил ми е два неразбираеми текстове.
— Текста — механично го поправи Фроаси, възприела и тя като другите учените тикове на Данглар.
— Можете ли да установите откъде се обажда?
— Ако пак не се е изключил, да.
— Можете ли да направите това от дома си?
— По-трудно е, но мога да опитам.
— Опитвайте бързичко.
Тя вече беше затворила. Нямаше смисъл да се казва на Фроаси да действа бързичко, тя отхвърляше задачите със скоростта на мухичка.
Адамсберг се облече, взе кобура си и двата телефона. На стълбите усети, че е навлякъл тениската си обратно, с гърба отпред, етикетът го дращеше по шията. Ще я оправи по-късно. Докато слагаше сакото си, Фроаси отново се обади.