— Краката със сигурност са отрязани преди погребението. Радсток отбелязва: „В погребално хранилище? В хладилните камери на моргата?“ И според стила на обувките, но това трябва да се доуточни, рязането е ставало преди десет или двайсет години в продължение на доста време. С други думи, някой е рязал чифт крака тук, чифт крака там…
— Докато колекцията му е опротивяла.
— Кой казва, че му е опротивяла?
— Случилото се. Помислете, Данглар. Този тип събира трофеи десет, двайсет години, а това е дяволски трудна работа. Съхранява ги с маниакална страст във фризер. Сток пише ли нещо по въпроса?
— Да. Били са размразявани и отново замразявани.
— Следователно Кракорезача ги е вадел от време на време, за да им се любува или кой знае за какво. Или за да ги мести.
Адамсберг се облегна на седалката, а Данглар погледна към тавана. Още няколко минути и ще излязат от водата.
— Но ето че една вечер — подхвана Адамсберг, — въпреки цялата мъка, с която е събирал колекцията си, Кракорезача изоставя драгоценното си притежание. Ей тъй, насред пътя. Зарязва всичко, все едно че вече не го интересува. Или — и това би било още по-тревожно — че вече не му е достатъчно. Също като колекционерите, които разпродават колекциите си, за да предприемат ново начинание, да преминат към по-висш и по-съвършен етап. Кракорезача преминава към нещо друго. Към нещо по-добро.
— Тоест по-лошо.
— Да. Навлиза все по-навътре в тунела си. Сток има за какво да се коси. Ако успее да тръгне назад по следата, ще премине през впечатляващи фази.
— И докъде ще стигне? — попита Есталер, който продължаваше да дебне ефекта на шампанското върху Данглар.
— До непоносимото, жестоко, зловещо събитие, задвижило цялата история, за да я доведе до безумията, натикани в обувки или гардероби. След това се отваря черният тунел със своите стъпала и коридори. И Сток ще слезе долу.
Адамсберг затвори очи, преминавайки без истински преход към състоянието на сън или на бягство.
— Не може да се твърди, че Кракорезача преминава в нов етап — побърза да възрази Данглар, преди Адамсберг да му се е изплъзнал окончателно. — Нито че се отървава от колекцията си. Всичко, което знаем, е, че я е оставил в Хайгейт. А Бога ми, това не е малко. Все едно е направил дарение.
Влакът излезе на въздух и Данглар светна. Окуражен от усмивката му, Есталер прошепна:
— Майоре, какво е станало в Хайгейт?
Както често правеше, макар и винаги неволно, Есталер постави пръст в раната.
V
— Не знам дали е добре да разказвам за Хайгейт — каза Данглар, който бе поискал трета чаша шампанско, за взводния, и я пиеше вместо него. — Може би е по-добре вече да не се разказва за това. Хайгейт е един от големите тунели, които хората прокопават, нали, господин комисар, и е много стар, почти забравен. Може би е по-добре да го оставим да се срути. Защото бедата е, че когато някой луд за връзване прокопае тунел, и други хора могат да минат през него, както ни обясни Радсток по свой начин. Точно това е станало с Хайгейт.
Есталер чакаше продължението със спокойното изражение на човек, който ще чуе приятна история. Данглар погледна ведрото му лице — не беше сигурен какво трябва да направи. Да заведе Есталер в тунела на Хайгейт би означавало да подложи на риск простодушието му. В Бригадата бе прието да се говори за „простодушието“ на Есталер, а не за глупостта му. Четири от пет пъти Есталер се разминаваше с истината. Но наивността му понякога раждаше неочаквани плодове. Невинните му гафове насочваха колегите му по следи, толкова очевидни, че никой не се бе сетил за тях. Но обикновено въпросите на Есталер забавяха темпото на работата. Търпеливо се опитваха да им отговарят, защото го харесваха, а и защото според Адамсберг някой ден той щеше да се оправи. Мъчеха се да вярват на комисаря, свикнаха да правят това колективно усилие. Всъщност Данглар обичаше да говори на Есталер, когато имаше време. Защото можеше да демонстрира огромни количества знание, без младежът да изгуби търпение. Хвърли поглед на затворилия очи Адамсберг. Знаеше, че комисарят не спи и прекрасно го чува.
— За какво ти е да знаеш? — подхвана той. — Краката принадлежат на Радсток и се намират от другата страна на морето.
— Казахте, че може да са дар. На кого? Хайгейт има ли собственик?
— В известен смисъл. Има Господар.
— Как се казва?
— Нещото — поусмихна се Данглар.