— В гробницата.
— И как?
Адамсберг говореше трудно. Споменаването на гробницата, където бе прекарал нощта с Весна, все още го изкарваше от равновесие. Насочи мислите си към Веранк, към отворилата се врата, към коняка на Фроаси.
— Малката котка — подзе той. — Онази, която искахте да смажете.
— Да. Не ми стигна времето. Ще го направя, Адамсберг, винаги си удържам на думата.
— Убих малката котка. Само веднъж стъпих отгоре й с ботуша и се разтече. Яд ме беше, че ме накара да я спасявам. Това казахте.
— Точно така.
— Церк беше извадил котето изпод купчина щайги. Но как беше познал, че е женско? Коте на една седмица? Невъзможно. Лусио знаеше, че е женско. Аз знаех. И вие, докторе, защото го лекувахте. Вие и само вие.
— Да — каза Павле, — виждам къде съм сбъркал. Кога се сетихте за това? Веднага след като ви го казах?
— Не. Когато видях котето, след като се прибрах.
— Бавномислещ както винаги.
Павле се изправи, чу се гръм. Адамсберг с изумление видя тялото на доктора да се свлича на пода. Бе ударен в корема от лявата страна.
— Целих се в краката — изрече смутено госпожа Бурлан. — Боже мили, ама че лошо стрелям.
Дребната женица заситни към мъжа, който се задъхваше на пода, докато Адамсберг прибираше оръжието му и викаше подкрепление.
— Да не вземе сега да умре? — попита тя, като се наведе над него.
— Едва ли. Куршумът е заседнал в червата.
— Само трийсет и втори калибър е — уточни госпожа Бурлан, сякаш говореше за нещо съвсем обикновено, за номера на детска дрешка например.
Очите на Павле зовяха комисаря.
— Линейката идва, Павле.
— Не ме наричайте Павле — заповяда лекарят с пресекващ глас. — Откакто силата на дяволските изчадия угасна, вече няма Павле. Всички Павле са спасени. И си отиват. Разбирате ли, Адамсберг? Отиват си свободни. Най-после.
— Всичките ли ги избихте? Целия род Плогойовиц?
— Не съм ги избивал. Да унищожаваш подобни изчадия не означава да убиваш. Те не са хора. Помагам на човечеството, комисар, аз съм лекар.
— Значи и вие, Жослен, не сте човек.
— Не съвсем. Впрочем сега вече да.
— Всички ли унищожихте?
— Петимата големи. Остават две дъвкачки. Те не могат нищо да възстановят.
— Аз знам за трима: Пиер-Водел-Плог, Конрад Пльогенер и фрау Абстер-Плогенщайн. И краката на Плогодреску, но това е стара работа.
— Звъни се — плахо се обади госпожа Бурлан.
— Подкреплението. Идете да отворите.
— А ако не е подкреплението?
— То е. Вървете, за Бога.
Женицата се подчини и отново заропта срещу полицията.
— Коя е тази? — попита Жослен.
— Съседката.
— Откъде стреля?
— Нямам представа.
— Лоша среча.
— Другите двама, докторе? Кои са другите двама, които сте убили?
— Никого не съм убивал.
— Другите две изчадия, които сте унищожили?
— Плоган и дъщеря му. Ужасяващи. С тях започнах.
— Къде?
Влязоха санитарите, поставиха на земята носилката, завадиха превързочни материали. Адамсберг им направи знак да изчакат няколко минути. Госпожа Бурлан слушаше разговора, разтреперана и съсредоточена.
— Къде?
— В Саволина.
— Къде е това?
— Финландия.
— Кога? Преди Пресбаум ли?
— Да.
— Плоган? Това ли е сегашното им име?
— Да. Вейко и Лена Плоган. Най-гадните изчадия. Той вече не властва.
— Кой?
— Никога не произнасям името му.
— Петър Плогойовиц.
Жослен кимна.
— В Хайгейт. Край. Кръвта му е угаснала. Идете да видите, дървото на Хампстед Хил скоро ще умре. И пъновете ще изгният около гроба му в Киселево.
— А синът на Пиер Водел? Той е Плогойовиц, нали? Защо го оставихте жив?
— Защото е само човек, не е роден с вампирски зъби. Сатанинската кръв не оросява всички клонки.