Адамсберг понечи да се изправи, лекарят го дръпна за ръкава.
— Идете да видите, Адамсберг — помоли той. — Вие знаете. Вие разбирате. Трябва да съм сигурен.
— Да видя какво?
— Дървото на Хампстед Хил. То е откъм южната част на параклиса. Големият дъб, засаден в деня на раждането му през 1663.
Да отиде да види дървото? Да се подчини на безумието на Павле? Плогойовиц в дървото като чичото в мечката?
— Жослен, отрязал сте краката на девет мъртъвци, унищожили сте пет изчадия, зазидахте ме в онази адска гробница, използвахте сина ми и за малко не го убихте.
— Да, знам, но идете да видите дървото.
Адамсберг поклати глава с отвращение или умора, стана и направи знак на санитарите да го отнасят.
— За какво говори? — попита госпожа Бурлан. — За някакви семейни неприятности?
— Точно така. Откъде стреляхте?
— От дупката.
Госпожа Бурлан го поведе през коридора. Зад една графика в тънката стена имаше пробит отвор с три сантиметра диаметър, през който се виждаше стаята с пианото.
— Това беше наблюдателницата на Емил. Понеже господин Водел оставяше всички лампи да светят, никога не можехме да сме сигурни, че си е легнал. През дупката Емил проверяваше дали е още в кабинета си. Емил понякога отмъкваше по някоя банкнота. Ей Богу, Водел беше много богат.
— Вие откъде знаехте?
— С Емил добре се разбирахме. Аз бях единствената в квартала, която не го гледаше накриво. Споделяхме си едно друго. Имахме много общи неща.
— Като например револвера.
— Не, той е на мъжа ми. Боже, как можах да стрелям по човека! Ама че неприятност. Целих се в краката, обаче дулото само подскочи нагоре. Не исках да стрелям, исках само да погледам. А после, ей Богу, вашите хора все не идваха, стори ми се, че лошо ви се пише и че трябва да направя нещо.
Адамсберг кимна. Много лошо му се пишеше. Преди двайсет минути. Толкова бяха изтекли, откакто влезе в банята. Сега изпитваше само вълчи глад.
— Ако търсите младежа — добави дребната женица, като заситни към мазето, — той е в моята дневна. Превързва си ръцете.
XLVI
Екипът на Данглар следваше линейката, този на Воазне правеше оглед на къщата. Адамсберг завари Церк да седи в дневната на съседката, не по-спокоен отколкото пред Павле, заобиколен от четирима полицаи с извадено оръжие. Ръцете му бяха увити в големи парцали, които госпожа Бурлан бе прихванала с безопасни.
— С него — каза Адамсберг, като вдигна Церк за ръката — аз ще се разправям. Да имате нещо обезболяващо, госпожо Бурлан?
Накара го да изпие две хапчета и го подкара към колата.
— Сложи си колана.
— Не мога — отвърна Церк, показвайки опакованите си ръце.
Адамсберг поклати глава, издърпа колана, закопча го. Церк седеше покорно, онемял, измъчен, сякаш оглупял. Адамсберг мълчаливо шофираше, наближаваше пет часът сутринта, скоро щеше да съмне. Колебаеше се. Да се отнесе към случая формално или да задълбае. Третата възможност, онази, която Данглар обикновено му подсказваше, бе да се измъкне фино и елегантно. По английски. Но той не го умееше това измъкване. Чувстваше се смътно обезкуражен и леко уморен. Какво значение имаше дали ще говори или няма да говори? Какъв смисъл? Каква полза? Можеше да остави Церк да си живее живота, без да му мигне окото. Можеше да продължи да шофира ей така, до края на света, без да пророни дума. Можеше да го зареже тук, на пътя. Церк несръчно извади цигара с превързаните си ръце. Обаче не можеше да си я запали. Адамсберг въздъхна, натисна автомобилната запалка, подаде му я. С една ръка извади втория си мобилен. Вейл се обаждаше.
— Събудих ли ви, господин комисар?
— Не съм лягал.
— Нито аз. Ноле е открил свидетеля, един съученик на Франсоаз Шеврон и на Ема. Заловил е Карно преди половин час. Била е въоръжена и е отивала в апартамента на съученика си.
— Има такива нощи, Вейл, когато хората огладняват. Арнаут Павле беше арестуван преди час. Доктор Пол дьо Жослен. На път да убие Церк в къщата в Гарш.
— Направил ли му е нещо?
— Пробол му е ръцете. Жослен е в болницата в Гарш с куршум в корема, не е смъртоносен.
— Вие ли стреляхте?
— Съседката. Шейсетгодишна, метър и петдесет, четирийсет кила и револвер трийсет и втори калибър.
— Младежът къде е?
— С мен.
— У дома му ли го карате?
— В известен смисъл. Не може да си служи с ръцете, още не е съвсем функциониращ. Кажете на Ноле да блокира жилището на Франсоаз Шеврон, те ще се опитат с всички средства да извадят Ема Карно от блатото и да натикат вътре съпруга на Шеврон. Кажете му също да не разгласява ареста на Карно през следващите четирийсет и осем часа. Никакво изявление, нито ред. Дъщерята ще се яви пред съда вдругиден. Не искам Мордан да се е натопил за нищо.