— Естествено.
Церк му подаде фаса си с въпросителен поглед и Адамсберг го загаси в пепелника. В профил, на неопределената сутрешна светлина, вяло предъвкващ неясни мисли, Церк приличаше на него — с чипия нос и малката брадичка — дотолкова, че беше чудно как Вейл не е забелязал нищо. Жослен твърдеше, че Церк е глупак.
— Изпуших ти цигарите в Киселево — каза Адамсберг. — Онези, дето ги остави у нас. Само една остана.
— Жослен разправяше нещо за Киселево.
— Там е умрял Петър Плогойовиц през 1725 година. Там са построили гробницата на деветте жертви, в която ме затвори Жослен.
Адамсберг усети внезапен студ да сковава гърба му.
— Значи е било вярно — каза Церк.
— Да. Беше ми студено. И всеки път, като се сетя, студът са завръща.
Адамсберг шофира два километра, без да приказва.
— Затвори вратата на гробницата и заговори. Много добре те имитираше. Знаеш ли къде си, тъпако?
— Приличаше ли на мен?
— Много. И всички ще узнаят, че Адамсберг е зарязал сина си и какъв е станал синът му. Заради теб. Теб. Теб. Беше убедително.
— И ти помисли, че съм аз?
— Естествено. Същият боклук беше, когато дойде вкъщи. За да ми съсипеш живота. Нали това ми обеща?
— Какво си правел в гробницата?
— Задушавах се до сутринта.
— Кой те намери?
— Веранк. Той ми е ходел по петите, за да ми попречи да те заловя. Знаеше ли за това?
Церк гледаше през прозореца, навън вече бе съмнало.
— Не — каза той. — Къде отиваме? В тъпата ти Бригада?
— Там, където няма път. В морето.
— А, хубаво — каза Церк и затвори очи. — Какво ще правим там?
— Ще ядем. Ще се греем на слънце. Ще гледаме водата.
— Боли ме. Хубаво ме нареди тоз боклук.
— Не мога да ти дам още хапчета, преди да минат два часа. Опитай се да заспиш.
Адамсберг спря колата до плажната ивица, срещу морето. Часовниците му и положението на слънцето сочеха около седем и половина. Ситен пясък, пуста шир, тихи ята от бели птици.
Безшумно излезе от колата. Гладкото море и непокътнатата синева на небето му изглеждаха някак предизвикателни, зле пасващи на изминалите десет дни свиреп хаос. Зле пасващи и на нещата около Церк, размирни, затъпяващи, избуяли като замаяна трева върху купчина развалини. Би трябвало над океана да се е разразила дива буря и сутринта мрачното небе да се слива с линията на хоризонта. Но природата си знае работата и след като избираше това неподвижно съвършенство, той бе готов да му се отдаде за един час. Впрочем сънливостта му бе минала и се чувстваше съвсем събуден. Седна върху все още влажния пясък и се облегна на лакът. По това време на деня Влад трябваше да е още в ханчето. И може би да лети под тавана на сънищата си. Набра номера му.
— Доброjутро, Влад.
— Доброjутро, Адамсберг.
— Къде ти е телефонът? Лошо те чувам.
— На възглавницата.
— Допри го до ухото си.
— Готово.
— Хвала. Иди кажи на Архангел, че маратонът на Арнаут Павле приключи тази нощ. Но мисля, че е доволен, тъй като е унищожил петимата големи Плогойовиц. Пльогенер, Водел-Плог, Плогерщайн и двама Плоган, баща и дъщеря, във Финландия. И краката на Плогодреску. Проклятието вече не тегне над рода Павле и те си отиват. Свободни. Дървото на хълма Ижгат умира.
— Плог.
— Остават обаче двама дъвкачи.
— Дъвкачите не са опасни. Архангел ще ти каже, че е достатъчно да ги обърнеш по корем и ще потънат като капка живак в сърцето на земята.
— Нямам намерение да се занимавам с това.
— Забележително — обяви Влад безпричинно.
— Непременно кажи на Архангел. Вечно ли ще стоиш в Кисилова?
— Вдругиден ще превеждам на една конференция в Мюнхен. Влизам в правия път, който, както знаеш, не съществува и не е прав.
— Плог. Какво значи лоша среча, Влад? Павле каза така, като го простреляха.
— Значи „лош късмет“.
Церк седеше на няколко метра встрани и търпеливо го наблюдаваше.