— На един плаж в Нормандия съм, Данглар. Вече си тръгвам.
— Какво правите там?
— Трябваше да говоря със сина си. И двамата не блестим в приказките, но успяваме някак да общуваме.
Че той какво иска, помисли Данглар, Том е само на годинка, още не може да говори.
— Сто пъти ви казах, че са в Бретан, не в Нормандия.
— Имам предвид другия ми син, Данглар.
— Какъв? — попита Данглар, неспособен да довърши изречението си. — Какъв друг син?
Изпълни го внезапна ярост срещу Адамсберг. Том току-що се беше родил, а този мръсник по присъщия си безразсъден начин е направил дете някъде другаде.
— На колко е години другият? — попита той остро.
— На осем дни.
— Мръсник — изсъска Данглар.
— Това е положението, майоре. Не бях в течение.
— Мамка му, никога не сте в течение!
— А вие никога не ме оставяте да довърша, Данглар. На осем дни е за мен и на двайсет и девет за другите. Сега е до мен и пуши. Двете му ръце са превързани. През нощта Павле го беше забол за фотьойла „Луи тринайсети“.
— Церквечер — промълви Данглар.
— Той, майоре. Церк. Армел Лувоа.
Данглар отправи невиждащ поглед към Емил и кучето му в опит да анализира наличните данни, свързани със ситуацията.
— Говорите в преносен смисъл, нали? — подзе той. — Осиновили сте го или нещо подобно?
— Нищо подобно, Данглар, син ми е. Точно затова Жослен с такова удоволствие го беше избрал за изкупителна жертва.
— Не вярвам.
— На Веранк имате ли му доверие? Попитайте го. Ще ви каже само хубави неща за Церк, който му е племенник.
Полулегнал на пясъка, Адамсберг рисуваше някакви фигури с върха на показалеца си. Церк бе положил ръце на корема си и облекчен от изпитото обезболяващо, се грееше на слънцето с омекнало тяло, като котарака върху копирната машина. Данглар си припомняше снимките на Церк, които бе виждал във вестниците, и чак сега си даваше сметка колко познато му е това лице. Истина беше, шокираща, но истина.
— Няма причина за паника, майоре. Дайте ми Емил.
Без дума повече да каже, Данглар подаде телефона на Емил, който се отдалечи към вратата.
— Ама че е идиот колегата ти — каза Емил. — Не е синя брошка, а шишът ми за морски охлюви. Взех си го от къщата на Водел.
— Защото изпитваш носталгия?
— Ъхъ.
— Какви неща искаш да уреждаш? — попита Адамсберг, като се надигна.
— Направих си сметката. Сумата е деветстотин трийсе и седем евро. Сега, като съм богат, мога да ги върна и ти да му теглиш чертата. В замяна на любовното писъмце и коридора между мазетата. Става ли?
— На кое да му тегля чертата?
— На мангизите, за Бога. Веднъж малко, друг път малко, и ей ги станали деветстотин трийсе и седем. Направих си аз сметката.
— Разбрах, Емил. От една страна, не ми е до мангизите ти, вече ти казах. От друга, твърде късно е. Не мисля, че Пиер синът, който заради теб губи половината си състояние, ще е много щастлив да научи, че си обирал баща му и че искаш да му върнеш деветстотин трийсет и седем евро.
— Ъхъ — замислено каза Емил.
— И значи дръж си парите и си затваряй устата.
— Загрях — рече Емил и Адамсберг си каза, че трябва да я е забърсал тази дума от Андре, санитаря от болницата в Шатоден.
— И друг син ли имаш? — попита Церк, като се качваше в колата.
— Съвсем малък — отвърна Адамсберг и извинително разтвори ръце, сякаш възрастта можеше да омаловажи факта. — Неприятно ли ти е?
— Не.
Церк беше сговорчив младеж, в това нямаше никакво съмнение.
XLIX
Съдебната палата бе затисната от облаците, което в дадения случай добре й подхождаше. Седнали на една маса пред кафенето отсреща, Адамсберг и Данглар чакаха да излезе дъщерята на Мордан. Беше единайсет без десет по часовника на Данглар. Адамсберг съзерцаваше подновените златни орнаменти на фасадата.
— Ако изстържем златото, какво ще открием отдолу, Данглар?
— Люспите на големия змей, би казал Ноле.
— Залепнали за Светия параклис. Не вървят много заедно.
— Не, защо. Има два отделни параклиса, насложени един върху друг. Ниският параклис е бил предназначен за обикновените люде, високият — за краля и антуража му. Все дотам стигаме. До високото.