— Но когато сме видели нещо такова, Данглар — тихо каза Адамсберг, — някакво късче от него се отделя и остава в нас. Всяко много красиво или много грозно нещо оставя частица от себе си в очите, които го гледат. Това е известно. И точно по това я разпознават.
— Коя? — попита Есталер.
— Много голямата красота и много голямата грозота. Разпознават я по този шок, по тази останала частица.
След като Данглар си тръгна, сякаш разкаял се, че е казал толкова много, докато вървяха по перона, Есталер докосна комисаря по рамото.
— А какво правим после с тези малки парченца, които сме видели?
— Подреждаме ги, разполагаме ги като звезди в една голяма кутия, наречена памет.
— Не можем ли да ги изхвърлим?
— Не, невъзможно е. Паметта няма свое сметище.
— А ако не ги искаме, какво да правим?
— Или ги издебваш, за да ги убиеш, като Данглар, или не им обръщаш внимание.
В метрото Адамсберг се запита на кое място в паметта му ще се подредят противните лондонски крака, в кое съзвездие и колко време ще мине, преди да се направи, че ги е забравил. И къде ще се настанят изяденият гардероб и мечката, и чичото, и девойките, които бяха видели Нещото и искаха да го навестят. И какво е станало с онази, която тръгнала сама към гробницата? Ами със свещеника? Адамсберг разтърка очи и се размечта за дълга нощ, прекарана в сън. За цели десет часа, защо не. Успя да поспи само шест.
VI
Отегчен, седнал на стол в седем и половина сутринта, комисарят съзерцаваше мястото на престъплението под погледите на колегите си, които изразяваха загриженост, толкова бе необичайно Адамсберг да е отегчен, че и седнал на стол. Но той си седеше на стола с безстрастно изражение на лицето и с разсеяния поглед на човек, който няма желание да гледа каквото и да било и се отнася някъде надалеч, за да не може нито една частица да проникне в паметта му. Мъчеше се да мисли за времето отпреди малко, когато беше само шест часът, когато още не бе видял тази потънала в кръв стая. Когато след обаждането на лейтенант Жюстен набързо бе облякъл бялата риза от предишния ден и елегантното сако, заето от Данглар, напълно неподходящи за случая. Нервният глас на Жюстен не предвещаваше нищо добро, бе глас на ошашавен човек.
— Вземаме всички мостчета — уточни той.
Тоест пластмасовите плочи на ниски стойки, които поставяха на пода, за да не се замърсяват уликите. „Всички мостчета.“ Това означаваше, че по пода изобщо не може да се стъпва. Адамсберг бе излязъл бързо, избягвайки Лусио, навеса и котката. Дотук всичко беше наред, още не бе влязъл в голямата стая, не бе седнал на стола пред онези килими, наквасени с кръв и осеяни с вътрешности и парчета от кости, между четири покрити с органични вещества стени. Ще речеш, че тялото на стария човек просто се е пръснало. Най-отблъскващото несъмнено бяха купчинките плът, захвърлени върху черния лак на голямото пиано, изоставени като ненужни останки на тезгяха на месарница. По клавишите се бе стекла кръв. И тук липсваше дума, думата, която би описала човека, накълцал тялото на друг човек. Терминът „убиец“ беше недостатъчен и жалък.
Преди да излезе от къщи, набра номера на своя най-могъщ лейтенант, Ретанкур, която според него бе способна да устои на всичкия хаос на сътворението, дори да го укроти и да го насочи накъдето пожелае.
— Ретанкур, идете при Жюстен, взели са всички мостчета. Не знам, частна къща в буржоазното предградие Гарш, възрастен човек, неописуема сцена. Ако съдя по гласа на Жюстен, трябва да е ужасно. Побързай.
Адамсберг се обръщаше към Ретанкур ту на „ви“, ту на „ти“. Малкото й име бе Виолет, доста неподходящо за жена, висока метър и осемдесет и тежка сто и десет килограма. Адамсберг я наричаше по име или по фамилия, или по ранг, според това дали в момента изпитваше уважение към загадъчните й способности или нежност към умението й да предлага абсолютна сигурност — ако и когато пожелае. Тази сутрин я чакаше, бездеен в сякаш спрялото време, докато хората му шепнеха в стаята и кръвта кафевееше по стените. Може би нещо й бе пресякло пътя и я бе забавило. Чу тежките й стъпки, преди да я види.
— Булевардът е отвратително задръстен — изръмжа Ретанкур, която не обичаше да й препречват пътя.
Въпреки забележителния си обем тя леко премина по мостчетата и се изправи до него. Адамсберг й се усмихна. Дали Ретанкур знаеше, че комисарят вижда в нея отзивчиво дърво с издръжливи и чудотворни плодове, от онези дървета, които не можем да обгърнем с ръце и по които мигом се изкатерваме, когато настъпи адът? В чиито корони си строим колиби? Тя притежаваше тяхната монументална сила, здравината им и скритата им мистерия. Ефикасният й поглед обхождаше стаята, пода, стените, мъжете.