Стенният часовник прещрака и Адамсберг вдигна глава. След малко щеше да дойде Пиер Водел, син на Пиер Водел. Комисарят се изкачи по дървената стълба, избегна стъпалото, на което всички се спъваха, и влезе в помещението с кафемашината да си вземе едно късо. Тази стаичка беше донякъде царството на лейтенант Меркаде — щедро надарен в областта на математиката и на всякакви логически упражнения, но свръхнеспособен да спи нощем. Куп възглавници, подредени в един ъгъл, му позволяваха да възстановява силите си през деня. Сега лейтенантът тъкмо бе сгънал одеялото и се изправяше, разтърквайки си очите.
— Изглежда, че сме нагазили в самия ад — каза той.
— Всъщност не сме нагазили. Вървим по мостчета на шест сантиметра над пода.
— Ама няма да ни се размине, а? Пъкъла?
— Няма. И щом се поразсъните, идете да видите, преди да са почистили всичко. Напълно непонятна касапница. Но с някаква налудничава идея вътре. Как би казал лейтенант Веранк? Стоманена нишка потръпва в дълбините на хаоса. Е, знам ли, някакъв невидим мотив, който поезията би могла да долови.
— Веранк щеше да го каже по-добре. Липсва ни, не мислите ли?
Адамсберг допи кафето си, изненадан. Не се беше сещал за Веранк, откакто лейтенантът напусна Бригадата, и не се чувстваше склонен да размишлява за бурните събития, които ги бяха изправили един срещу друг1.
— Всъщност възможно е на вас да ви е все едно — каза лейтенантът.
— Много е възможно. И главно, нямаме време да обсъждаме тези неща, лейтенант.
— Тръгвам — поклати глава Меркаде. — Данглар ви е оставил съобщение. Нищо общо с къщата в Гарш.
Адамсберг дочете дванайсетата си страница, докато слизаше по стълбите. В крайна сметка забавният Поле не се справяше чак толкова добре. Бившият съпруг имаше алиби, разследването зацикляше. Адамсберг доволно сгъна вестника. На пропуска го очакваше синът на Пиер Водел, седнал вдървено до съпругата си. Нямаше повече от трийсет и пет години. Адамсберг спря нерешително. Как да каже на човека, че баща му е бил нарязан на парчета?
Комисарят известно време заобикаляше трудността, като изясняваше въпросите, свързани със самоличността и семейството на убития. Пиер беше единствен, късно роден син. Майката забременяла след шестнайсет години брачен живот, когато бащата бил на четирийсет и четири години. Относно бременността Пиер Водел баща се държал непреклонно, без да дава на жена си никакво обяснение. За нищо на света не желаел наследник, било немислимо това дете да се появи на бял свят и точка по въпроса. Съпругата отстъпила и заминала, за да направи аборт. Отсъствала шест месеца и износила детето — родила Пиер, син на Пиер. Пет години по-късно гневът на Пиер баща стихнал, но дори тогава той не приел съпругата и сина си в своя дом.
Така че синът Пиер виждал баща си само от време на време, стъписан от поведението на този човек, който го отхвърлял толкова упорито, и се боял от него заради нежеланото си раждане. Иначе Пиер баща бил сговорчив и щедър според приятелите си, нежен и добър според майка си. Или поне бил такъв преди постепенно да изгуби всяка общителност, което пречело да се разбере какво всъщност чувства. На петдесет и пет години Пиер баща много рядко имал посетители и се бил откъснал от всички свои някога многобройни приятели. По-късно, през юношеството си, Пиер синът си издействал скромно място в дома на баща си, където идвал в събота да свири на пианото специално подбрани парчета, с които се надявал да го покори. Още по-късно младият Пиер успял истински да привлече вниманието на стария. От десет години и особено след смъртта на майката двамата се виждали доста редовно. Синът станал адвокат и знанията му помагали на бащата в проучванията му на съдебните дела. Общували в работата и никога извън нея.
— Защо се е занимавал със съдебни дела?
— За пари. От това живееше. Отразяваше процесите за няколко вестника и специализирани списания. Освен това го интересуваха съдебните грешки. Възмущаваше се от мърлявщината на правосъдието. Казваше, че тестото на правото е меко и се извива в една или друга посока, че истината се губи в отвратителни увъртания. Твърдеше, че може да чуе дали дадена присъда скърца или не, дали прищракването е каквото трябва да бъде или не, също както ключарят поставя диагнозата си, преди да смени бравата. И ако установеше поскърцване, сам търсеше истината.