— Намираше ли я?
— Доста често, да. Посмъртната реабилитация на убиеца от Солон е негово дело. Освобождаването на К. Джими Джоунс в САЩ, на банкера Треванан, оневиняването на съпругата на Пасние, на професор Галеран. Статиите му имаха голямо влияние. Постепенно много адвокати започнаха да се страхуват от мнението му. Предлагаха му подкупи, които той отказваше.
Пиер синът подпря брадичка на ръката си. Изглеждаше недоволен. Не беше хубавец с това твърде високо чело и заострено лице. Но имаше доста забележителни очи, инертни, без блясък, здраво залостени кепенци, може би недостъпни за милостта. С наведено тяло и превит гръб, той сякаш се съветваше с жена си с поглед и правеше впечатление на мил и кротък човек. Адамсберг обаче забелязваше и непреклонност в твърдото стъкло на очите му.
— Имало ли е не толкова героични истории? — попита той.
— Казваше, че истината е двупосочен път. Трима души бяха осъдени вследствие на разследванията му. Единият се обеси в затвора, след като се закле, че е невинен.
— Кога беше това?
— Точно преди да се пенсионира, преди тринайсет години.
— Кой беше затворникът?
— Жан-Кристоф Реал.
Адамсберг кимна — името му бе познато.
— Реал се обеси на двайсет и деветия си рожден ден.
— Получавал ли е заплахи за отмъщение, някакви писма?
— За какво говорим? — намеси се съпругата, чието лице, за разлика от неговото, беше с правилни и хармонични черти. — Смъртта на Пиер не е естествена, така ли? Имате някакви съмнения? Ако да, кажете го. От сутринта насам полицията не ни е дала нито една ясна информация. Татко бил мъртъв, но не се знаело дали става дума за татко. И заместникът ви още не ни е позволил да видим тялото. Защо?
— Защото е трудно.
— Защото татко, ако е татко — продължи тя, — е починал в обятията на курва? Това би ме изненадало. Или на аристократка? Криете нещо, за да запазите спокойствието на недосегаемите? Защото да, свекър ми познаваше много недосегаеми, като се започне от бившия министър на правосъдието, който е корумпиран и в червата.
— Елен, моля те — каза Пиер, който умишлено я оставяше да говори.
— Напомням ви, че става дума за баща му — продължи Елен — и че той има право всичко да види и всичко да узнае преди вас и преди недосегаемите. Или ще ни покажете тялото, или повече дума няма да чуете от нас.
— Това ми изглежда разумно — каза Пиер с тона на адвокат, постигнал компромис между страните.
— Няма тяло — каза Адамсберг, гледайки жената в очите.
— Няма тяло — повтори механично Пиер.
— Няма.
— Тогава? Как може да се твърди, че е той?
— Защото е в неговата къща.
— Кой?
— Тялото.
Адамсберг отвори прозореца и се загледа в короните на липите. От четири дни цъфтяха и мирисът им на липов чай влезе в стаята заедно със свежия въздух.
— Тялото е на парчета — каза той. — Било е… каква дума да избера? Разфасовано? Накълцано? Било е нарязано на стотици парчета, разпръснати из стаята. Голямата стая с пианото. Нищо не може да се разпознае. Предлагам ви да не гледате това.
— Тук има някаква измама — не се предаваше жената. — Криете нещо. Какво правите с него?
— Събираме останките и ги прибираме в номерирани контейнери. Четирийсет и два квадратни метра, четирийсет и два контейнера.
Адамсберг отклони поглед от цъфналата липа и се обърна към Елен Водел. Пиер все още стоеше в прегърбената си поза и оставяше жена си да води хорото.
— Казват, че човек не може да скърби за покойния, ако не го е видял със собствените си очи — подзе Адамсберг. — Познавам обаче хора, които са съжалили, че са го видели и които биха предпочели да знаят, без да виждат. Ето, това са първите снимки, на ваше разположение са каза то подаде мобилния си на Елен. — Има и кола, която може да ви отведе в Гарш, ако държите. Първо добийте представа. Не са от най-добро качество, но са достатъчно ясни.
Елен пое телефона с решителен жест и заразглежда снимките. Спря на седмата, на която се виждаше горната част на пианото.