— Лусио — каза Адамсберг високо и ясно, докато прекосяваше градинката, — влакът ми тръгва след час и четвърт, заместникът ми си гризе ноктите от притеснение на Северната гара и нямам никакво намерение да израждам твоето животинче, докато сто полицейски началници ме чакат в Лондон. Оправяй се сам, ще ми разкажеш историята в неделя.
— Как искаш да се оправям с това? — извика старецът и вдигна чукана на отрязаната си ръка.
Лусио задържа Адамсберг с могъщата си друга ръка и вирна издадената си брадичка, достойна за Веласкес според майор Данглар. Старецът вече не виждаше добре, когато се бръснеше, и някои косми устояваха на бръснача му. Бели и твърди, те приличаха на украса от сребристи тръни, проблясващи на слънцето. Понякога Лусио хващаше някой косъм, прищипваше го с нокти и дърпаше, както би издърпал кърлеж. Не го пускаше, преди да му види сметката, в съгласие с философията на ухапаното от паяк.
— Идваш с мен.
— Остави ме на мира, Лусио.
— Нямаш избор, омбре — мрачно каза Лусио. — На пътя ти е, не можеш да отминеш. Или цял живот ще те сърби. Работа за десет минути е.
— И влакът ми е на пътя.
— Ама по-нагоре.
Адамсберг остави куфара си и изсумтя от яд, но последва Лусио. Под навеса една лепкава и окървавена главичка се подаваше изпод лапите на животното. Изпълнявайки нарежданията на стария испанец, комисарят внимателно я хвана, докато Лусио с професионален жест натискаше корема на котката, която мяучеше отчаяно.
— Не дърпаш хубаво, омбре, подхвани го под лапите и тегли! Карай по-нежно, не стискай главата. С втората си ръка почеши майката по челото, че се е паникьосала.
— Лусио, когато чеша някого по челото, той заспива.
— Мамка му! Давай, дърпай!
Шест минути по-късно Адамсберг остави две малки червени пискащи плъхчета до другите две, положени върху старо одеяло. Лусио отряза пъпните върви и премести новородените едно по едно до цицките на стенещата майка, която ги наблюдаваше разтревожено.
— Каква е таз история с ръката ти? С какво приспиваш хората?
Адамсберг поклати глава в неведение.
— Не знам. Като поставя ръка на главите на хората, и те заспиват. Това е.
— Така ли правиш с твоето хлапе?
— Да. Понякога хората заспиват, докато им говоря. Приспивал съм дори заподозрени по време на разпит.
— Тогава направи така и с майката. Давай! Приспи я.
— Да му се не знае, Лусио, няма ли да си набиеш в главата, че трябва да хвана влака?
— Трябва да успокоим майката.
На Адамсберг му беше все тая за майката, но не и за черния поглед, който му бе отправил старецът. Погали невероятно меката главичка на котката, защото наистина нямаше избор. Дишането на животното се успокои, докато пръстите на Адамсберг се търкаляха като топчета от муцуната до ушите му. Лусио възхитено поклати глава.
— Заспа, омбре.
Адамсберг бавно отмести ръката си, изтри я във влажната трева и отстъпи заднешком.
На Северната гара усети как засъхналата кръв се втвърдява между пръстите и под ноктите му. Беше закъснял с двайсет минути, Данглар бързаше насреща му. Човек имаше чувството, че зле сглобените крака на Данглар ще се разпаднат от коленете надолу, ако рече да се затича. Адамсберг вдигна ръка, за да пресече тичането и упреците.
— Знам — каза той. — Обаче имаше нещо на пътя ми и ако го бях отминал, щях цял живот да се чеша.
Данглар така бе свикнал с неразбираемите фрази на Адамсберг, че рядко си даваше труда да задава въпроси. Като много други в Бригадата, той умееше да отделя важното от ненужното. Задъхан, майорът посочи гишето за регистрация и тръгна в обратната посока. Докато вървеше след него, без да ускорява ход, Адамсберг се мъчеше да си спомни цвета на котката. Бяла с малко сиво? И тук-там рижо?
II
— И вие си имате странности — каза на английски полицейският началник Радсток на парижките си колеги.
— Какво казва? — попита Адамсберг.
— Че и ние си имаме странности — преведе Данглар.