— Добре — каза тя и остави апарата с променено лице.
— Не ни трябва кола? — попита Пиер.
— Не ни трябва кола.
Прозвуча като заповед и Пиер кимна. Нито следа от възмущение, а ставаше дума за баща му. Нито помен от любопитство към снимките. Пълна неутралност. Временно договорено покорство, преди да поеме здраво юздите.
— Яздите ли? — попита Адамсберг.
— Не, но се интересувам от конни надбягвания. Навремето баща ми залагаше. Но от години го правеше не повече от веднъж месечно. Беше се променил, някак смалил, почти никъде не излизаше.
— Не посещаваше ли конни бази, манежи? Не ходеше ли на село? Така че да си донесе вкъщи парченца от фъшкии.
— Татко? Парченца от фъшкии?
Пиер синът се изправи, сякаш тази идея го бе събудила въпреки нежеланието му.
— Искате да кажете, че у татко има фъшкии!
— Да, на килима. Топченца, може би отлепили се от подметките на ботуши.
— През живота си не е носил ботуши. Изпитваше ужас от животните, от природата, от земята, от полските цветя, които вехнат в чашата, от всичко, което расте. Ботушите на убиеца са били пълни с фъшкии, така ли?
Адамсберг се извини с жест, преди да вдигне телефона си.
— Ако още сте със сина — направо каза Ретанкур, — попитайте го дали старият е имал животно, куче или котка, или друго животно с косми. Намерихме косми, но нито паничка за храна, нито нищо не показва, че тук е имало животно. Значи космите са били залепнали по задника на убиеца.
Адамсберг се отдалечи от двойката, за да не чуят как грубо се изразява Ретанкур.
— Баща ви имаше ли домашен любимец? Куче, котка или нещо друго?
— Току-що ви казах, че не обичаше животни. Не общуваше дори с хора, да не говорим за животни.
— Не е имал — каза Адамсберг по телефона. — Лейтенант, проверете дали не са от одеяло или палто. Вижте и по другите кресла.
— А книжни кърпички? Използвал ли е? Намерихме една в тревата, но нито една в банята.
— Книжни кърпички? — попита Адамсберг.
— Никога — отвърна Пиер, като вдигна ръце, за да отблъсне това ново бълнуване. — Само от плат, сгънати на три в едната посока и на четири в другата. Никога по друг начин.
— Само кърпички от плат — повтори Адамсберг по телефона.
— Данглар настоява да говори с вас. Върти се в кръг около нещо в тревата, което го безпокои.
Това, каза си Адамсберг, прекрасно описва темперамента на Данглар, склонността му да броди около тенджери, в които къкрят грижите му. С телефона в ръка Адамсберг прекара ръка по косата си в опит да открие къде се е запиляла нишката на разговора. Да, ботушите, фъшкиите.
— Ботушите не са били пълни с фъшкии — обясни той на сина. — Имало е само малки парченца, които влагата е отлепила от грайферите.
— Видяхте ли градинаря му? Той сигурно има ботуши.
— Още не. Казват, че бил същински див звяр.
— Див звяр, пандизчия и почти малоумен — довърши Елен. — Татко беше очарован от него.
— Не мисля, че е малоумен — поправи я Пиер. — Защо са разпилели тялото му? — попита той предпазливо. — Че са го убили, мога да разбера. Семейството на младежа, който се самоуби. Допустимо е. Но защо е трябвало всичко да изпочупи? Досега виждали ли сте подобно нещо? Такъв modus operandi.
— Такъв modus не е съществувал, преди убиецът да го изобрети. Той не е възпроизвел начин на действие, а е измислил нещо ново.
— Ще речеш, че говорим за изкуство — каза Елен неодобрително.
— А защо не? — рязко каза Пиер. — Това е напълно възможно. Той беше художник.
— Баща ви ли?
— Не, Реал, самоубиецът.
Адамсберг отново се извини с жест, за да поговори с Данглар.
— Знаех си аз, че тия лайна ще ни се стоварят на главата — произнесе майорът много отчетливо, което подсказа на Адамсберг, че вече му е ударил едно-две и внимава да не му проличи.
Сигурно го бяха пуснали в стаята с пианото.
— Видяхте ли местопрестъплението, майоре?
— Снимките и те ми стигат. Обаче се потвърди, обувките са френски.
— Ботушите ли?
— Обувките. Има и нещо по-лошо. Когато видях това, все едно запалиха клечка кибрит в тунела, все едно че бяха отрязали краката на чичо ми. Но нямаме избор, отивам.
Повече от три чаши, прецени Адамсберг, обърнати набързо. Погледна часовниците си, беше около шестнайсет часът. Днес Данглар нямаше да е от полза за никого и за нищо.