— Няма нужда, Данглар. Вървете си, ще се видим по-късно.
— И аз това ви казвам.
Адамсберг прибра телефона си и, кой знае защо, се запита какво става с котката и котенцата. Бе казал на Ретанкур, че майката е добре, но едно от котетата — едно от онези, които бе извадил, момиченце — залитало и слабеело. Дали не го бе стискал прекалено силно, докато го теглеше? Дали не го беше повредил?
— Жан-Кристоф Реал — повтори Пиер настоятелно, сякаш усещаше, че комисарят няма да намери пътя без чужда помощ.
— Художникът — потвърди Адамсберг.
— Той се занимаваше с коне, даваше ги под наем. Веднъж боядиса един кон в бронзов цвят, за да получи нещо като статуя, която се движи. Собственикът на коня подаде оплакване, но точно това го направи известен. По-късно боядиса и други. Боядисваше всичко, така че му трябваха колосални количества боя. Боядисваше тревата, пътищата, дънерите на дърветата, листата едно по едно, камъчетата отгоре и отдолу, сякаш се опитваше да превърне в камък целият пейзаж.
— Това не интересува комисаря — обади се Елен.
— Вие познавахте ли Реал?
— Често го виждах в затвора, бях решен да го изкарам от там.
— В какво го обвиняваше баща ви?
— В това, че е боядисал една възрастна жена, негова покровителка и наследодателка.
— Не разбрах.
— Бронзирал тази жена, за да я качи на един от прословутите си бронзови коне като жива статуя. Но боята не пропускала въздух, порите на кожата й се задръстили и преди да успеят да я почистят, покровителката починала от задушаване върху добичето. Реал си получил наследството.
— Изключително — промърмори Адамсберг. — А конят? И той ли починал?
— Не, и точно в това е въпросът. Реал си разбираше от работата и използваше бои, които дишат. Не беше луд.
— Разбира се — каза Адамсберг скептично.
— Химиците казаха, че катастрофата е била причинена от взаимодействието между молекулите на боята и на козметичните препарати, използвани от покровителката. Но баща ми доказа, че Реал е боядисал коня и жената с боя от различни бидони и умишлено е предизвикал задушаването.
— А вие не смятахте така.
— Не — каза Пиер и вирна брадичка.
— Доказателствата на баща ви убедителни ли бяха?
— Да, но какво от това? Баща ми имаше ненормално отношение към този човек. Ненавиждаше го без причина. И направи всичко, за да го унищожи.
— Не е вярно — внезапно възрази Елен. — Реал беше мегаломан и имаше много дългове. Умишлено уби жената.
— Мамка му — сряза я Пиер. — Баща ми се беше настървил така, сякаш чрез Реал искаше да отмъсти на мен. На осемнайсет години исках да стана художник. Реал беше с шест години по-голям от мен, познавах творбите му, възхищавах му се, бях го посещавал два пъти. Когато баща ми научи направо побесня. За него Реал беше алчен невежа — цитирам го, — чиито нелепи изобретения са опасни за цивилизацията. Баща ми беше човек от безпросветните векове, имаше старомодни схващания за света и Реал го отвращаваше. С авторитета, който си беше създал, този негодник го обвини и уби.
— Този негодник — повтори Адамсберг.
— Именно — каза Пиер, без да трепне. — Баща ми беше стар мръсник.
VIII
Вече имаха имената на обитателите на близките къщи. Започваха необходимите и уморителни разговори със съседите. Това, което узнаха, не противоречеше на оценката на Пиер син. Никой наистина не смееше да нарича Пиер Водел стар мръсник, но свидетелствата очертаваха затворен, вманиачен, нетолерантен и самодоволен човек. С висока интелигентност, от която никой нямал полза. Избягвал контактите — удобно качество, благодарение на което не досаждал на близките си. Ченгетата обикаляха от врата на врата и говореха за убийство, без да уточняват, че старецът е открит в насипно състояние. Дали Пиер Водел е отворил на нападателя си? Би могъл, ако мотивът на посещението е бил технически, а не е ставало дума за обикновено бъбрене. Дори вечерта? Да, Водел не бил страхлив, бил дори, как да го наречем, неуязвим. Е, такова впечатление правел.
Само един човек, градинарят му Емил, описваше Пиер Водел по друг начин. Не, не бил мизантроп. От себе си се боял, затова не се виждал с никого. Откъде знаел това градинарят? Ами защото самият Водел понякога го казвал с крива усмивка. Как се е запознал с него? В съда, когато за девети път го съдели за нанесени телесни повреди, преди петнайсет години. Водел се заинтересувал от склонността му към насилие, двамата разговаряли по този въпрос и постепенно се сближили. Накрая Водел го наел да му поддържа градината и да го снабдява с дърва, а по-късно и да пазарува и чисти. Емил му допадал, защото не бил приказлив. Съседите не били особено доволни, когато научили за миналото на градинаря.