— Само по две вишновки. Той не пиеше повече. Виж, липсват ми охлювите, които си хапвахме за мезе. Поръчваше всеки петък. Всеки си имаше шишче. Аз със синя главичка, той с оранжева. Не ги сменяхме. Той казваше, че аз ще…
Емил се почеса по кривия нос и затърси думата. Адамсберг познаваше това ровене из речника.
— Че ще изпитвам носталгия, когато той умре. Аз се смеех и твърдях, че никой никога не ми е липсвал. Но беше прав, хитряга си падаше. Изпитвам носталгия.
Адамсберг имаше чувството, че Емил е горд с това сложно душевно състояние и с новата дума, която го назоваваше.
— Когато се биете, пиян ли сте?
— Не, там е проблемът. Понякога пийвам след това, за да ми мине нервата. Не си мислете, че не съм ходил на доктор. Ходил съм, разбира си, доброволно и насила, поне десетина пъти. Нито един не разбра защо се маризя. Питаха за баща ми, за майка ми — нищо. Бях щастливо дете. Затова Водел казваше: „Нищо не може да се направи, Емил. Това е въпрос на генетика.“ Знаете ли какво е генетика?
— Приблизително.
— А по-точно?
— По-точно не.
— Аз да, проверих в речника. Това е, когато семето ти е лошо. Разбирате ли сега? Затова и двамата знаехме, че няма полза да живеем като другите. Заради генетиката ни.
— Водел също ли имаше генетика?
— Но естествено — каза Емил раздразнено, сякаш Адамсберг не полагаше никакво усилие да разбере. — Сега аз се питам какво ще стане с мен.
— Каква генетика?
Емил си чистеше ноктите с кибритена клечка и изглеждаше загрижен.
— Не — рече той, като поклати глава. — Той не искаше да се говори за това.
— Кажете ми, Емил, какво правихте в нощта на събота срещу неделя?
— Вече ви казах, бях в „Папагала“.
Емил предизвикателно се усмихна и хвърли кибритената клечка. Изобщо не приличаше на полуидиот.
— Какво друго?
— Водих майка ми на ресторант. Онзи същия, близо да Шартр, казах му името и всичко останало на колегите ви.
Те ще ви го повторят. Водя я там всяка събота. Уведомявам ви, че никога не съм удрял майка си. Боже, само това оставаше. И уточнявам, че майка ми ме обожава. В известен смисъл това е нормално.
— Но майка ви не заспива в четири часа сутринта? Вие сте се прибрали в пет часа.
— Да, и не видях светлината. А той спеше винаги на запалени лампи.
— В колко часа оставихте майка си?
— Точно в десет. После, като всяка събота, отидох да си видя кучето.
Емил извади от портфейла си една мръсна снимка и му я подаде.
— Ето го — каза той. — Съвсем кръгличък. Може да се побере в джоба ми, като кенгуру. Когато бях в панделата за трети път, сестра ми заяви, че не го ще вече, и го даде на някой. Аз обаче знаех къде е — във фермата на братовчедите Жеро, близо до Шатоден. След ресторанта взимам камионетката и отивам да го видя, с подаръци, месо и такива работи. Той знае и ме очаква в тъмното, прескача бариерата и прекарваме заедно нощта в камионетката. И да вали, и буря да има, той знае, че ще дойда. А е ей толкова малък.
Ръцете на Емил образуваха топка с размерите на детски балон.
— Има ли коне в тази ферма?
— Жеро отглежда главно крави, три четвърти за мляко, една четвърт за месо. Но има и няколко коне.
— Кой знае за това?
— За кое? Че ходя при кучето?
— Да, Емил. Не говорим за говедата. Водел знаеше ли?
— Да. Не би понесъл да доведа тук животно, но проявяваше разбиране. Оставяше ми събота вечер за майка ми и кучето.
— Но Водел вече не може да го потвърди.
— Не може.
— И кучето също.
— А, то да. Елате с мен в събота и ще видите, че не се гъбаркам. Ще го видите как подскача и тича към камионетката. Това е доказателство.
— Не е доказателство, че става в събота.
— Вярно. Обаче е нормално едно куче да не може да каже кой ден е. Дори куче като Купидон.
— Защото то се казва Купидон — промърмори Адамсберг.
Затвори очи, облегна се на каменната рамка на вратата и обърна лице към слънцето, като Емил. Вътре зад стената огледът завършваше, вече махаха мостчетата. Килимите бяха вдигнати, номерирани и прибрани в контейнери. Тепърва щяха да ги изследват. Пиер синът би могъл да е убил стария мръсник. Не беше изключено и да е снахата, решена на всичко за съпруга си. Или Емил. Или семейството на художника, бронзирал коне, за зла чест и една жена. Да залееш с бронз своята покровителка — ето нещо, което го нямаше преди на картата на континента, за който говореше Сток. Затова пък да убиеш един стар богаташ, това си съществува открай време. А да го накълцаш и разпръснеш? Защо? Нямаха отговор. Докато не намерят отговора, няма да намерят и човека.