— Нищо не виждам — каза Радсток.
— Категорично?
— Абсолютно.
— Хубаво — одобри Клайд-Фокс и отново се обу. — Мръсна история. Вършете си работата, Радсток, идете да ги видите. На входа. Купчина стари обувки върху тротоара. Подгответе се за гледката. Двайсетина са, няма как да ги изпуснете.
— Това не ми е работата, Клайд-Фокс.
— Разбира се, че е. Много грижливо са подредени, е върховете към гробището, сякаш искат да влязат вътре. Говоря ви, естествено, за стария главен портал.
— Старото гробище се наблюдава нощем. И е затворено за хората и за хорските обувки.
— И въпреки това те искат да влязат и се държат крайно неприятно. Идете да ги видите, вършете си работата.
— Клайд-Фокс, не ме е грижа за старите ви обувки, дето искали да влязат вътре.
— Грешите, Радсток. Защото и краката са в обувките.
Настъпи тишина, през пространството премина неприятна шокова вълна. Тихо стенание се изтръгна от гърлото на Есталер, Данглар сви юмруци. Адамсберг спря да ходи и вдигна глава.
— Мамка му — прошепна Данглар.
— Какво казва?
— Че някакви стари обувки искат да влязат в старото гробище. Казва, че Радсток греши, ако не отиде да ги види, защото и краката са в обувките.
— Добре, Денглард — прекъсна го Радсток. — Той съвсем се е нарязал. Добре, Клайд-Фокс, съвсем сте се нарязал. Прибирайте се вкъщи.
— И краката са в обувките, Радсток — повтори лордът бавно и тържествено, за да покаже, че пази равновесие на билото. — Прерязани в глезените. Точно тези крака се опитват да влязат вътре.
— Окей, опитват се да влязат вътре.
Лорд Клайд-Фокс грижливо се решеше, с което даваше знак за предстоящото си оттегляне. Споделянето на проблема сякаш го бе върнало към нормалния живот.
— Да знаете, че обувките са доста стари — добави той, — може би двайсет- или петнайсетгодишни. Мъжки и женски.
— А краката? — дискретно попита Данглар.
— Let down, Денглард. Той съвсем се е нарязал.
— Не — каза Клайд-Фокс, като прибра гребена си и без да обръща внимание на началника. — Краката са почти съвсем пресни.
— И се опитват да влязат вътре — довърши Радсток.
— Именно, old man.
III
Стиснал волана, Радсток мърмореше тихо и непрекъснато, докато караше към старото гробище в северните покрайнини на Лондон. Как можаха да срещнат точно Клайд-Фокс. Как му хрумна на този смахнат лорд да проверява дали в обувките му няма чужд крак. И ето ги сега, отправили са се към Хайгейт, защото лордът е паднал от билото си и е получил видение. Пред гробището ще има толкова обувки, колкото крака в обувките на Клайд-Фокс.
Но Радсток не искаше да отиде там сам. Не, не и само няколко месеца преди да се пенсионира. Трудно убеди симпатичния Денглард да го придружи — майорът сякаш изпитваше някакво отвращение от експедицията. Но как французинът можеше да знае каквото и да е за Хайгейт? Виж, с Адамсберг нямаше проблем — него това отклонение ни най-малко не го смущаваше. Комисарят сякаш живееше в някаква мирна и сговорчива полудрямка, да се чуди човек дали професията изобщо задържаше вниманието му. За разлика от него очите на младия взводен бяха залепени на стъклото и се разширяваха от интерес към заобикалящия ги град. Радсток намираше, че в този Есталер има нещо малоумно, и се чудеше защо са му разрешили да присъства на колоквиума.
— Защо не изпратихте двама от вашите хора? — попита Данглар, който продължаваше да се мръщи.
— Не мога да разкарвам хората заради виденията на Клайд-Фокс, Денглард. В края на краищата той е човек, който е искал да изяде снимките на майка си. Но сме длъжни да проверим, нали така?
Не, Данглар не се чувстваше длъжен да прави каквото и да е. Беше щастлив, че е тук, щастлив, че е възприел маниерите на англичанин, щастлив, че една жена му бе обърнала внимание още през първия ден на колоквиума. От години вече не очакваше такова чудо и след пълното си отказване от жените не бе поемал никаква инициатива. Вече не очакваше такова чудо и след пълното си отказване от жените не бе поемал никаква инициатива. Тя го заговори, тя му се усмихна, тя търсеше повод да се срещнат. Освен ако не грешеше, Данглар се питаше как е възможно такова нещо, задаваше си този въпрос до побъркване. Неуморно си припомняше крехките знаци, които можеха да потвърдят или попарят надеждите му. Подреждаше ги, измерваше ги, оценяваше тяхната солидност, както човек опипва с крак стъкло, преди да стъпи отгоре му. Изпробваше консистенцията, възможното съдържание, опитваше се да отгатне дали да, дали не. Докато от много припомняме знаците изгубиха всякакъв смисъл. Трябваха му нови, допълнителни индикатори. И в този час жената сигурно е в бара на хотела с другите участници. Експедицията на Радсток щеше да му попречи да я види.