— А защо трябва да се проверява? Лордът беше пиян до козирката.
— Защото става дума за Хайгейт — каза полицейският началник през зъби.
Данглар се ядоса на себе си. Мислите за жената и за знаците му бяха попречили да реагира на името Хайгейт. Вдигна глава, за да отговори, но Радсток го спря с ръка.
— Не, Денглард, не можете да разберете — каза той с резкия, тъжен и окончателен тон на ветерана, който не може да сподели с никого какво е преживял през войната. — Вие не сте били в Хайгейт, но аз съм бил.
— Напротив, разбирам защо не искате да отидете там и защо въпреки това отивате.
— Това би ме учудило, Денглард, не че искам да ви обидя.
— Знам какво е станало в Хайгейт.
Радсток го погледна изненадано.
— Данглар знае всичко — спокойно обясни Есталер от дъното на колата.
Седнал до него на задната седалка, Адамсберг ги слушаше и улавяше някои думи. Бе очевидно, че Данглар знае за Хайгейт сума неща, които той, Адамсберг, не беше и чувал. Нормално, ако можеше да се смята за нормална феноменалната широта на познанията на майора. Който впрочем беше нещо съвсем различно от онова, което наричат „културен“ човек. Данглар притежаваше неправдоподобна ерудиция, разпростряна в сложна информационна мрежа, която според Адамсберг го обхващаше целия, замествайки един по един всичките му органи, дотолкова, че човек се питаше как изобщо може да се движи като почти обикновен човек. Затова всъщност вървеше толкова нескопосано и никога не се шляеше безцелно. Данглар със сигурност знаеше името на индивида, изял гардероба си. Адамсберг се вгледа в отпуснатия му профил, в този момент раздвижен от леко потръпване, което показваше, че оттам преминава науката. Нямаше съмнение, че майорът черпи от огромната си база данни, посветени на Хайгейт. Като в същото време една натрапчива мисъл нарушава концентрацията му. Мисъл за жената от колоквиума, разбира се, която изправяше ума му пред гора от въпроси. Адамсберг обърна поглед към британския колега е трудното за запомняне име. Сток. Той не мислеше за жена, нито ровеше из знанията си. Сток се боеше, чисто и просто.
— Данглар — каза Адамсберг, като лекичко потупа майора по рамото — Сток няма особено желание да гледа тези обувки.
— Казах ви, че поназнайва френски. Говорете по-неразбрано, господин комисар.
Адамсберг кимна. За да не го разбира Радсток, Данглар го бе посъветвал да говори бързо и равно, като гълта сричките, но подобно упражнение не беше по силите на Адамсберг. Той говореше толкова бавно, колкото и ходеше.
— Никакво желание няма — ускорено изстреля Данглар. — Има лоши спомени от онова място.
— Кое е „онова място“?
— Онова място ли? Едно от най-бароковите романтични гробища в западния свят, изобилие, разгул от творби на най-злокобно въображение. Готически надгробни паметници, мавзолеи и египетски скулптури, гробове на отлъчени от Църквата и на убийци. Всичко това сред организирания гъсталак на английските градини. Единствено по рода си, прекалено единствено по рода си място, къкрещо от кошмари.
— Ясно, Данглар. Но какво се е случило в този гъсталак?
— Ужасяващи събития и в крайна сметка нищо особено. Но едно „нищо особено“, от което човекът, който го е видял, може да изгуби съня си. Затова старото гробище се охранява нощем. Затова колегата не отива там сам, затова сме в тази кола, вместо спокойно да пием по едно в хотела. — Да пием по едно, но с кого, Данглар?
Данглар сви устни. И най-тънките нишки на живота не убягваха от погледа на Адамсберг, дори ако се състояха от лек полъх, от едва доловими усещания, от незначително раздвижване на въздуха. Комисарят, разбира се, бе забелязал онази жена на колоквиума. И докато Данглар предъвкваше фактите до пълно изтощение, Адамсберг трябва вече да имаше изградено мнение.
— С нея — предположи той, подхващайки мисълта си в настъпилото мълчание. — Жената с червените очила, жената, която ви гледа. На значката й пише Abstract. Абстракт ли се казва?