За какво трябва да мисли човек, когато умира?
През ума му минаха стихове, а през живота си не бе успявал да запомни нито един. Беше като онази дума, кобасице, която не бе забравил. Може би ако доживее до утре, когато се събуди, ще е проговорил английски. И ще си спомня разни неща нормално, като другите хора.
Това беше един от стиховете, които Данглар често редеше заедно с много други. Но не си спомняше края.
Вече не усещаше долната част на краката си. Умираше като вампир, със запечатана уста и завързани крака. Та да не може никога да излезе. Но Петър Плогойовиц бе излязъл. Беше се разгорял като пламък от собствената си пепел. И бе завладял Ижгат и жената на онзи Данте, и младите гимназистки. Бе продължил да превръща във вампири роднините на сръбския войник. Роднини отмъстители, на които побърканият Церк положително беше потомък, само че вече не можеше да напише есемес на Данглар, за да се увери. Този мръсник Вейл му бе отнел джипиеса. Защо?
Спомни си продължението на стиха. Сега дишаше накъсано и по-трудно отпреди. Задушаването щеше да настъпи по-бързо, отколкото си бе мислил, Церк знаеше какво прави.
Откога отпреди? Имаше поне час, откакто Церк бе напуснал гробницата. Не чуваше черковната камбана, за да се ориентира. Беше твърде далеч от селото. Не можеше да види и часовниците си, поне за да му дадат часа, в който пикаеше Лусио.
Стихотворението имаше и продължение, нещо като на светица стон и феин вик. Да, като Весна.
Дихание, още едно. Неговото.
Арнаут Павле. Спомнил си бе името на победения от Плогойовиц войник. И вече никога нямаше да го забрави.
XXXVI
Даница влезе, без да чука, в стаята на Владислав, запали нощната му лампа, разтърси младия човек.
— Още не се е прибрал. Три часът през нощта е.
Влад вдигна глава и пак я отпусна на възглавницата.
— Той е ченге, Даница — измърмори той, без да размисли. — Не действа като всички.
— Ченге ли? — повтори Даница, шокирана. — Ти каза, че е твой приятел, получил душевен шок.
— Психоемоционален шок. Съжалявам, Даница, изпуснах се. Всъщност е ченге, получило психоемоционален шок.
Даница скръсти ръце на гърдите си, смутена, със закъснение обидена след прекараната в полицейски обятия нощ.
— Какво прави тук? Да не би да подозира някой от Киселево?
— Тръгнал е по следите на един французин.
— На кой?
— Пиер Водел.
— Защо?
— Може някой тук да го е познавал, преди време. Остави ме да спя, Даница.
— Пиер Водел? Нищо не ми говори — каза Даница и загриза нокътя на палеца си. — Но аз поначало не си спомням имената на туристите. Би трябвало да погледне в регистъра. Кога е идвал тук? Преди войната?
— Много преди нея, мисля. Даница, три часът през нощта е. Какво всъщност правиш в стаята ми?
— Казах ти. Още не се е прибрал.
— Отговорих ти.
— Не е нормално.
— Нищо не е нормално, когато става дума за ченге, нали знаеш.
— Тук няма какво да се прави нощем, дори ако си полицай. И не се казва „ченге“, Владислав, казва се „полицай“. Не си много възпитан. Но то и дедо ти не беше. А е добре да се спазва малко приличие.
— Остави го дедо ми, Даница. И не ми говори за приличие. И ти не го спазваш кой знае колко.
— Какво искаш да кажеш?
Влад с усилие седна в леглото.
— Нищо. Толкова ли се тревожиш?
— Да. Това, което е дошъл да прави тук, опасно ли е?
— Нямам представа, Даница. Уморен съм. Не съм запознат със случая му и не ме е грижа за него, дойдох само да превеждам. Станало е убийство близо до Париж, доста ужасно. И още едно в Австрия.
— Щом е имало убийства — каза Даница, като подхвана нокътя си издълбоко, — значи има опасност.
— Във влака мислеше, че го следят. Но ченгетата са си такива, нали? Те не гледат на другите като нас. Може да се е върнал у Архангел. Мисля, че двамата имат сума ти забавни истории да си разказват.