— Ама че си идиот, Владислав. Как искаш да разговаря с Архангел? С ръце? Той не знае и дума английски.
— Откъде знаеш?
— Тези неща се усещат — отвърна Даница смутено.
— Добре — каза Влад. — Остави ме сега да спя.
— Когато полицаите се доближат до истината — продължи Даница, заемайки се с двата си палеца едновременно, — убийците ги убиват. А, Владислав?
— Мен ако питаш, той се отдалечава от истината с големи крачки.
— Защо? — попита Даница, като остави на мира лъсналите си от слюнка палци.
— Ако продължаваш да си гризеш ноктите, някой път ще си изядеш цял пръст. И на другия ден ще го търсиш навсякъде.
Даница нетърпеливо разтърси гъстите си руси коси и възобнови гризенето.
— Сигурен ли си, че се отдалечава? Защо?
Влад тихо се засмя и постави ръцете си на закръглените рамене на съдържателката.
— Защото смята, че французинът и австриецът, дето са убити, са от рода на Плогойовиц.
— И това ти се вижда смешно? — каза Даница и стана. — Вижда ти се смешно?
— Но това се вижда смешно на всички, Даница, дори на парижките ченгета.
— Владислав Молдован, нямаш повече мозък от дедо ти Славко.
— Значи и ти са като другите, а? Ти то веруjе? И ти ли не ходиш на незнайното място? Да почетеш гроба на горкия стар Петър?
Даница запуши устата му с ръка.
— Мълчи, за Бога. Какво искаш да направиш? Да го привлечеш? Не само че не спазваш приличие, Владислав, ами си и глупав и самонадеян. И други неща, каквито старият Славко не беше. Егоист, мързеливец, страхливец. Ако Славко беше тук, щеше да потърси приятеля ти.
— Сега?
— Нали няма да оставиш една жена сама в нощта?
— Нищо няма да видим в тъмнината, Даница. Събуди ме след три часа, като съмне.
В шест часа сутринта Даница бе подсилила издирвателния отряд с готвача Бошко и сина му Вукашин.
— Той познава пътищата — обясни им Даница — и отиде на разходка.
— Може да е паднал — неуверено предположи Бошко.
— Вие вървете към реката, аз и Владислав ще идем към гората.
— А мобилния му? — попита Вукашин. — Владислав има ли номера?
— Опитвах — каза Владислав, който като че ли продължаваше да се забавлява. — И Даница въртя от три до шест. Нищо. Може да е извън обхват или да му е свършила батерията.
— Или да е във водата — каза Бошко. — Има едно коварно мостче до големия камък. Дъските поддават, лошо място е. Това чужденците имат мозък колкото на пиле.
— А незнайното място? Никой ли не ходи там? — попита Владислав.
— Не е забавно, малкия — каза Бошко.
Този път младежът замълча.
Даница беше разстроена. В десет часа сутринта тя сервираше закуската на тримата мъже и й се налагаше да признае, че те несъмнено са прави. Не бяха открили и следа от Адамсберг. Не чуха викове, нито стенания. Но в старата мелница някой бе влизал, със сигурност, върху слоя птичи изпражнения имаше стъпки. После следите продължаваха в тревата до пътя, където върху малката непавирана отсечка ясно се виждаха отпечатъци от гуми.
— Успокой се, Даница — кротко говореше внушителният Бошко, чийто плешив череп бе съчетан за равновесие с гъста сива брада. — Той е полицай, какво ли не е виждал и знае какво прави. Поискал е кола и е отишъл в Београд да говори с полицаjци. Можеш да си сигурна.
— Ей така, без да каже довиждане? Дори не е минал да се види с Архангел.
— Такива са полицаjци, Даница — увери я Вукашин.
— Не са като нас — обобщи Бошко.
— Плог — обади се Владислав, който започваше да изпитва известно съчувствие към добрата Даница.
— Може да е имало нещо спешно. И да е трябвало да замине веднага.
— Бих могъл да се обадя на Адрианус — предложи Владислав. — Ако Адамсберг е при белградските ченгета, той ще знае.
Но Адриен Данглар нямаше никаква вест от Адамсберг. Още по-обезпокоително беше, че Вейл имаше телефонна среща с него в девет сутринта местно време, а мобилният му не отговаряше.
— Не може батерията да се е изтощила — настоя Вейл пред Данглар. — Той не използваше апарата, свързваше се само с мен и сме говорили един-единствен път вчера.
— Обаче не можем да се свържем с него и не знаем къде е — каза Данглар.