— Като за онзи, дето яде гардероби. Няма дума.
— Текофаг — предложи Данглар.
IV
Когато влакът навлезе в тунела под Ламанша, Данглар шумно пое въздух, после стисна зъби. Пътуването на отиване не беше намалило страха му и преминаването под водата му изглеждаше все така неприемливо. Ясно се виждаше как влакът се плъзга в тръбата с пълна скорост, затиснат от тонове море.
— Усеща се тежестта — каза той, впил поглед в тавана на вагона.
— Няма тежест — отвърна Адамсберг. — Не сме под водата, а под скалата.
Есталер попита как е възможно тежестта на морето накрая да не разруши скалата. Търпеливо и решително Адамсберг му начерта системата върху хартиена салфетка: водата, скалата, бреговете, тунела, влака. После нарисува същото, но без тунела и влака, за да му покаже, че тяхното съществуване не променя нещата.
— Все пак — каза Есталер. — Би трябвало тежестта на морето да оказва налягане върху нещо.
— Оказва налягане върху скалата.
— Но тогава скалата оказва по-голямо налягане върху тунела.
— Не — повтори Адамсберг и отново нарисува системата.
Данглар направи раздразнен жест.
— Достатъчно е, че си представяме тежестта. Чудовищната маса над нас. Потъването. Да пуснеш влак под морето е безумна идея.
— Не по-безумна от идеята да си изядеш гардероба — каза Адамсберг, довършвайки рисунката си.
— Но какво ви е направил този нещастник с гардероба, за Бога? От вчера всички говорите само за него.
— Опитвам се да разбера как му текат мислите, Данглар. Опитвам се да разбера как текат мислите на човек, който яде гардероби или който реже крака, или на онзи, чийто чичо се оставил да го излапат мечките. Мисли, които като сонди прокарват под морето черни тунели, за които никой не подозира.
— Оставил се да го излапат ли? — попита Есталер с внезапен интерес.
— Чичото на един човек — повтори Адамсберг. — Там на север, на ледника. Преди един век. Останали само очилата и връзките на обувките му. А племенникът обожавал чичо си. И убил мечката.
— Правилно — каза Есталер.
— Обаче занесъл тялото й в Женева и го подарил на леля си. Която украсила с него дневната си. Данглар, колегата Сток ви даде един плик на гарата. Предварителния му доклад, предполагам.
— Радсток — поправи го Данглар мрачно, с все още прикован в тавана поглед и с мисъл за тежестта на морето.
— Има ли нещо интересно?
— Не и за нас. Краката са си негови, да се оправя.
Есталер усукваше една хартиена кърпичка много съсредоточено, с наведена към коленете глава.
— Значи племенникът — подзе той — е искал един вид да занесе сувенир от чичо си на вдовицата?
Адамсберг кимна и пак се обърна към Данглар.
— Кажете ми все пак за доклада.
— Кога ще излезем от този тунел?
— След шестнайсет минути. Какво е открил Сток, Данглар?
— Но логично погледнато — колебливо започна Есталер, — ако чичото е бил в мечката и племенникът…
Той млъкна и отново загрижено наведе глава, почесвайки се по русата глава. Данглар въздъхна било заради шестнайсетте минути, било заради противните крака, които искаше да остави зад себе си, някъде до забравената врата на гробището Хайгейт. Било защото Есталер беше колкото глуповат, толкова и любопитен и единствен в Бригадата не съумяваше да различи полезното от безполезното у Адамсберг. Не съумяваше да пропусне дори една-едничка от забележките му. За младежа всяка дума на комисаря имаше смисъл и той упорито го търсеше. Така че за Данглар, чийто гъвкав ум преминаваше през идеите с бързи крачки, Есталер представляваше непрекъснато и дразнещо губене на време.
— Ако не бяхме отишли с Радсток онзи ден, ако не бяхме попаднали на смахнатия Клайд-Фокс, ако Радсток не ни беше завлякъл на гробището, нямаше да знаем нищо за тези гнусни крака и щяхме да ги оставим на произвола на съдбата. А съдбата им е британска и си остава такава.
— Не е забранено да се поинтересува човек. Когато нещо ти пресече пътя.
И е повече от сигурно, помисли си той, че Данглар не се е разделил с жената от Лондон така оптимистично, както би желал. Така че тревожността му отново влизаше в правата си, промъкваше се в гънките на душата му. Адамсберг си представяше ума на Данглар като канара от фин варовик, в който дъждът от въпроси бе издълбал неизброими кратери, приютили неразрешени казуси. Всеки ден три или четири от тези кратери се пробуждаха едновременно. В този момент това бяха преминаването през тунела, жената от Лондон, краката от Хайгейт. Както обясняваше Адамсберг, енергията, изразходвана от Данглар, за да разреши казусите и да почисти кратерите, отиваше нахалост. Защото веднъж почистен, кратерът се напълваше с нови мъчителни въпроси. Като се занимаваше с тях непрекъснато, Данглар пречеше на забравата спокойно да се утаи и да запълни кратерите по естествен начин.