— Откога?
— Откакто напусна Киселево, за да се поразходи, вчера следобед към пет часа.
— Сам?
— Да. Обадих се на ченгетата в Белград, Нови Сад и Баня Лука. Не се е свързвал с никое полицейско управление в страната. Провериха и местните таксита, нито едно не е качвало клиент в Киселево.
Ръката на Данглар трепереше, когато затвори телефона, и по гърба му се стичаше пот. Бе успокоил Владислав, като му каза, че при Адамсберг неочакваните отсъствия не са нещо тревожно. Но това не беше вярно. Адамсберг липсваше от седемнайсет часа, от които цяла една нощ. Не беше напускал Киселево, щеше да го предупреди. Данглар отвори шкафа в кабинета си и извади недокосната бутилка червено вино. Хубаво бордо, висок pH, много слаба киселинност. Направи гримаса, сърдито върна бутилката на мястото й и слезе по витата стълба, която водеше към избата. Зад казана имаше останала бутилка бяло, която отвори като някой дебютант, раздробявайки тапата. Седна на добре познатия сандък, който му служеше за скамейка, пое няколко глътки. Защо, по дяволите, комисарят бе оставил джипиеса си в Париж? Сигналът сочеше дома му. В студа на избата, която миришеше на плесен и канал, Данглар усети, че губи Адамсберг. Трябваше да го придружи в Киселево, знаеше това, казал му го бе.
— Какво правиш тук? — попита дрезгавият глас на Ретанкур.
— Не пали скапаната лампа — каза Данглар. — Остави ме на тъмно.
— Какво става?
— Няма вести от него вече седемнайсет часа. Изчезнал. И ако искаш мнението ми — мъртъв. Церквечерът го е очистил в Киселево.
— Какво е Киселево?
— Там е входът на тунела.
Данглар й посочи друг сандък, все едно че й предлагаше кресло в светски салон.
XXXVII
Тялото му бе вледенено и безчувствено, само главата му частично функционираше. Минали бяха часове, може би шест. Все още усещаше задната част на черепа си, когато събереше сили да го завърти. Опитваше се да задържи топлината в мозъка си, да движи очите си, да ги отваря, да ги затваря. Това бяха последните мускули, които можеше да командва. Помръдваше устните си под тиксото, което малко се бе отлепило от слюнката му. И после? За какво му са живи очи на мъртво тяло? Ушите му чуваха. Но нямаше какво да чуват, освен собственото си жалко пищене. Дин умееше да си мърда ушите, той не. Ушите му, усещаше го, щяха да са последната му жива част. Заедно щяха да полетят в този гроб като некрасива пеперуда, много по-грозна от онези, които го бяха придружавали по пътя му към старата мелница. Пеперудите не пожелаха да влязат вътре и това би трябвало да го накара да се замисли, да направи като тях. Винаги трябва да се следва примерът на пеперудите. Ушите му доловиха звук откъм вратата. Той отваряше. Връщаше се. Тревожеше се, идваше да провери свършил ли е добре работата си. Ако не, ще я довърши по своя си начин — с брадва, трион, камък. Церк. Нервен, напрегнат. Церк, кой го не спираше да кръстосва и разкръстосва ръце.
Вратата се отвори, Адамсберг примижа, за да избегне шока на светлината. Церк затвори много предпазливо, без да бърза, и запали фенер, за да го разгледа. Адамсберг усещаше как лъчът преминава по клепачите му. Мъжът коленичи, хвана скоча, който запечатваше устата му и грубо го дръпна. После опипа тялото, провери добре ли е стегнато. Сега дишаше тежко и ровеше в чантата си. Адамсберг отвори очи, погледна го.
Не беше Церк. Косите му не бяха косите на Церк. Къси и много гъсти, с червеникави оттенъци на светлината на фенера. Адамсберг познаваше само един човек с подобна странна коса, кестенява, на рижи петна на местата, където се бе забил ножът в детството му. Веранк, Луи Веранк дьо Билк. А Веранк бе напуснал Бригадата след тежкия конфликт с Адамсберг. Отдавна бе заминал в родното си село Лобазак, топеше си краката в реките на Беарн и не даваше признаци за живот.
Мъжът извади нож и се зае да реже лентите, които стягаха гърдите му. Ножът режеше зле и бавно, мъжът се ядосваше и ругаеше. И това не бяха ругатните на Церк, а на Веранк, който го беше възседнал и се мъчеше с тиксото. Веранк се опитваше да му помогне, Веранк, в гробницата, в Кисилова. В главата на Адамсберг се оформи огромна топка от признателност към другарчето от детството и вчерашния враг, Веранк, в нощта на гроба глух, топка от почти любов, Веранк, стихоплетецът, масивният мъж с нежните устни, досадникът, уникалният Веранк. Опита се да размърда устни, да произнесе името му.
— Млък — каза Веранк.
Беарнецът успя да разпори корубата от тиксо и я задърпа с все сила, изскубвайки космите на гърдите и ръцете на Адамсберг.