— Не говори, не вдигай шум. Ако те боли, толкова по-добре. Значи все още чувстваш нещо. Но не викай. Усещаш ли някоя част от тялото си?
„Не“ — леко завъртя глава Адамсберг.
— Мамка му, не можеш и да говориш?
„Не“ — отвърна Адамсберг по същия начин.
Веранк се зае с долната част на мумията и постепенно освободи краката. После яростно захвърли зад гърба си огромната купчина тиксо и започна да удря с длан по тялото, с всичка сила, като барабанист, отдал се на френетична импровизация. След пет минути направи пауза, разтърси ръце, за да се отпуснат. Зад леко закръглените си форми и полегатите контури на мускулите си Веранк криеше животинска сила и Адамсберг чуваше, без да го усеща, пляскането на ръцете му. После се върна към краката. Адамсберг мърдаше безчувствените си устни с усещането, че всеки момент ще успее да проговори.
Веранк се ядосваше на себе си, че не е донесъл алкохол, но нима можеше да си представи какво ще завари? Прерови без особена надежда джобовете на панталона на Адамсберг и извади два мобилни телефона и ненужни билети за автобус. Вдигна накъсаното сако от земята, пребърка джобовете — ключове, презервативи, лична карта, после пръстите му уловиха малки шишенца. Адамсберг носеше със себе си три бутилчици коняк.
— Фроа… си… — прошепна Адамсберг.
Веранк като че ли не разбра, защото доближи ухо до устните му.
— Фроа… си…
Веранк се бе срещал с Фроаси за кратко, но разбра посланието. Страхотната Фроаси. Забележителна жена, истински рог на изобилието. Отвори първата бутилчица, повдигна главата на Адамсберг и изсипа малко в устата му.
— Успяваш ли да глътнеш? Преглътна ли?
— Да.
Веранк изсипа цялото шишенце, отвори второто и завря гърлото му между зъбите на Адамсберг с чувството, че е химик, който излива чудотворен химикал в голям аламбик. Изпразни и трите шишенца и погледна Адамсберг.
— Усещаш ли нещо?
— Вътре.
— Чудесно.
Веранк отново зарови из чантата си, извади голяма четка за коса — никакъв гребен не можеше да премине през гъстата коса на Беарнеца. Уви четката в парче от риза и затърка кожата, все едно че чистеше кон.
— Боли ли те?
— Започва.
Още половин час Веранк го обсипва с удари, раздвижва крайниците му, четка го, като все питаше коя част „се завръща“. Прасците? Ръцете? Вратът? Конякът бе затоплил гърлото му и думите се връщаха.
— Сега ще се опитам да те изправя. Иначе няма да раздвижим краката.
Като се опря на един ковчег, солидният Веранк го вдигна с лекота и го задържа на крака.
— Не, приятелю, не усещам пода.
— Стой прав, трябва кръвта да слезе надолу.
— Не мисля, че това са моите крака, мисля, че са конски копита.
Докато придържаше Адамсберг, Веранк за първи път се огледа, осветявайки мястото с фенера си.
— Колко мъртъвци има тук?
— Има девет. И една не съвсем мъртва. Вампирка, Весна. Щом си тук, значи си наясно.
— С нищо не съм наясно. Дори не знам кой те е затворил в тази гробница.
— Церк.
— Не ми е известен. Преди пет дни бях в Лобазак. Изчакай да слезе кръвта.
— Тогава как си тук? Планината те е изплюла дотук?
— Да. Как са конските копита?
— Единият е добре. Мога да вървя, като куцам.
— Имаш ли оръжие някъде?
— В крьочма. Хотел. А ти?
— Аз вече нямам оръжие. Не можем да излезем оттук без чужда помощ. Онзи се връща четири пъти през нощта да проверява вратата на гробницата и да се ослушва. Изчаках да се разкара и после още чаках, да не би да се върне.
— С кого ще излезем? С Весна?
— Под вратата има процеп от около половин сантиметър. Може би ще имаме връзка. Стой прав, пускам те.
— Имам само един крак и съм малко надрънкан от твоя коняк.
— Можеш да благословиш този коняк.
— Благославям го. И теб те благославям.
— Не благославяй толкова бързо, може да съжаляваш.
Веранк легна по корем, долепи телефона си до вратата и го разгледа на светлината на фенера си.
— Имаме един-два импулса, може и да стане. Знаеш ли номера на някой в селото?
— Владислав. Виж в моя мобилен. Той говори френски.
— Много добре. Как се казва това място?