— Гробницата на деветте жертви на Плогойовиц.
— Очарователно — оцени Веранк. — Девет жертви? Да не е сериен убиец?
— Вампир е.
— Приятелят ти не отговаря.
— Настоявай. Колко е часът?
— Почти десет.
— Може още да лети. Настоявай.
— Имаш ли му доверие?
С ръка, опряна на един ковчег, Адамсберг стоеше на един крак като заподозряла опасност птица.
— Да — каза той накрая. — Не знам. Той все се смее.
XXXVIII
Адамсберг наведе глава, за да се предпази от дневната светлина, и се вкопчи в рамото на Веранк. Даница, Бошко, Вукашин и Влад ги гледаха как се измъкват от гробницата, като първите трима, онемели от ужас, бяха кръстосали пръсти, за да се предпазят от зловредните влияния. Окаменяла, Даница се взираше в Адамсберг и виждаше зелени сенки под очите му, посинели устни, тебеширено бели бузи, кожа на червени, на места кървави черти, там, където бе минавала четката на Веранк.
— Мамка му — ядоса се Влад. — Като излизат оттам, не значи, че са мъртви. Помогнете им, за Бога!
— Спазвай малко приличие — механично каза Даница.
Откриваше все повече признаци за живот по лицето на Адамсберг и по-спокойно си поемаше дъх. Но кой беше непознатият? Какво правеше в гробницата на прокълнатите? Двуцветният скалп на Веранк беше дори по-обезпокоителен от полумъртвия вид на Адамсберг. Бошко предпазливо приближи и хвана комисаря за другата ръка.
— Сакото — каза Адамсберг, като посочи вратата.
— Отивам — каза Владислав.
— Влад! — изрева Бошко. — Никой син на това село не влиза вътре. Изпрати чужденеца.
Заповедта беше толкова категорична, че Влад спря и обясни ситуацията на Веранк. Веранк облегна Адамсберг на Бошко и слезе по стъпалата.
— Няма да се върне — предсказа Даница мрачно.
— Защо е петнист в косата като малко глиганче? — попита Вукашин.
Веранк излезе след две минути с лампата, парчетата от ризата и сакото. После затвори вратата с крак.
— Трябва да я заключим — каза Вукашин.
— Само Архангел има ключ — обясни Бошко.
В настъпилото мълчание Влад преведе разменените реплики.
— Ключът няма да свърши работа — каза Веранк. — Аз разбих ключалката, за да отворя.
— Ще се върна да я затисна с камъни — промърмори Бошко. — Не знам как този човек е прекарал нощта вътре, без Весна да го изяде.
— Бошко се пита дали Весна му е досаждала — обясни Влад. — Някои тук мислят, че тя излиза от ковчега си, други твърдят, че е само грозна дъвкачка, която въздиша нощем, за да плаши живите.
— Може и да е въздишала, Влад — прошепна Адамсберг. — На светица стон и феин вик. Не ми е мислила злото.
Даница извади чаши, донесе мекици.
— Ако не му се оправи кракът, ще гнояса и ще трябва да се отреже — каза Бошко, без да се церемони. — Запали огъня, Даница, та хубаво да се стопли. Направи горещо кафе и донеси ракиjата. И метни му една риза, да му се не види.
Приближиха крака на Адамсберг до пламъците, дадоха му горещо кафе с ракиjа. Близостта на смъртта вдъхваше на Адамсберг безподобни мисли, които по никакъв начин не намаляваха добрите му чувства към това изгубено в речната мъгла село, напротив. Да напусне страната, да напусне дори своята планина, да замине, да приключи с всичко и да приключи тук, в мъглата, стига Веранк да пожелае да остане с него и стига още няколко души да пожелаеха да дойдат тук, Данглар, Том, Камий, Лусио. И Ретанкур. И дебелият котарак, пренесен в Кисилова заедно с фотокопирната си машина. И Емил, защо не и Емил? Но мисълта за Церквечер свирепо го захвърляше в големия град Париж, в тениските, украсени с кървящи ребра, в кръвта, обляла къщата в Гарш. Даница разтриваше инертния му крак със спирт, в който бе счукала някакви листа, и той се питаше на какво точно се надява. Искаше му никой да не забележи нежните й жестове.
— Къде бяхте, кретен такъв? — попита скърцащият глас на Вейл в допълнителния му мобилен телефон, като грубостта му беше смекчена от доловимо облекчение.
— Затворен в гробница с осем мъртви и една живомъртва, Весна.
— Ранен?
— Не, стегнат в тиксо до пълна асфикция.
— Кой беше?
— Церк.
— Кой ви намери?
— Веранк ме намери. Веранк влезе вътре.
— Веранк? Онзи, дето се запъваше като магаре на мост? Дето не спираше да стихоплетства?