Едно незнайно място

— Същият.

— Мислех, че е напуснал Бригадата.

— Напусна я, обаче точно той влезе в гробницата. Не ме питайте как, Вейл, не знам как.

— Доволен съм все пак, че сте цял, господин комисар.

— Само един крак ми липсва.

— Хубаво — каза Вейл смутено, неспособен да внесе успокоение в душите. — Проучих вицепрезидентката. Наистина е имало брак, преди двайсет и девет години.

— Името на съпруга?

— Още не го знам, пуснах съобщение в пресата. Един от свидетелите на бракосъчетанието, една жена, е била убита в Нант преди седмица с два куршума в главата. Дъщеря й отговори на обявата. Сега търся втория свидетел. Нант. Адамсберг си спомняше, че е чувал нещо за Нант. Но кога? И какво?

— Имало ли е дете?

— Нямам представа. Ако е имало, го е дала за осиновяване.

— Трябва да се издири детето, Вейл.

Адамсберг затвори и посочи крака си.

— Нещо ме боцка вътре — съобщи той.

— Слава на Бога — зарадва се Даница и се прекръсти.

— Тогава те оставяме — каза Бошко и стана да си ходи, веднага последван от Вукашин. — Ще можеш ли да се оправиш сам за обяда?

— Върви си почини, Бошко. И той ще си легне.

— Сложи му грейка на крака.

Докато Адамсберг заспиваше под синия си юрган, приготвиха стая за непознатия с коси на глиганче и според Даница с очарователна усмивка. Устната му красиво се повдигаше от едната страна и лицето му тутакси грейваше. Дългите му мигли хвърляха лека сянка върху неясните контури на бузите му. Нищо общо с нервната и танцуваща физика на Адамсберг. Непознатият не се опитваше да се харесва. Но носеше в косите си следата на дявола, а знае се, че дяволът може да приеме чертите на прелъстител.

XXXIX

Веранк отпусна два часа сън на комисаря, после влезе в стаята му, дръпна завесите и приближи два стола до огнището, в което Даница бе запалила голям огън. От горещината в стаята можеше да се изпоти и мъртвец, което и бе целта на Даница.

— Как ти е конското копито? Ще станеш ли кентавър или ще останеш човек?

Адамсберг раздвижи крака си, изпробва пръстите си.

— Човек — каза той.

— Издига се той в небесата и бавно полита, но е само човек и туй е само сън, той смъртен е и мечтата му бързо отлита. Забрави тез илюзии, вече ден е навън.

— Нали искаше да се отучиш от този навик?

— Уви, мой Боже, опитвах дълго и почти успях, но дяволът отново вкара ме във грях.

— Винаги е така. Данглар реши да спре да пие бяло вино.

— Невъзможно.

— Минава на червено.

Настана тишина. Веранк знаеше, че лекият разговор няма да продължи дълго, а Адамсберг го предчувстваше. В момента просто си стискаха ръцете, преди да поемат по стръмнината.

— Задай си въпросите — каза Веранк. — Когато поискам да не ми задаваш повече въпроси, ще ти кажа.

— Добре. Защо слезе от планината? Смяташ пак да постъпиш на работа ли?

— Задавай ми само по един въпрос.

— За да постъпиш на работа ли?

— Не.

— Защо слезе от планината?

— Защото чета вестници. Прочетох за клането в Гарш.

— И разследването те интересува?

— Да. Затова следях работата ти.

— Защо не дойде в Бригадата?

— Исках да те наблюдавам, а не да ти кажа „здрасти“.

— Винаги действаш така тихомълком. Какво наблюдаваше?

— Разследването ти, действията ти, срещите ти, пътя, по който поемаше.

— Защо?

Веранк помаха с пръсти във въздуха, жест, който означаваше: „Мини на следващия въпрос“.

— Наистина ли си ме следил?

— Бях тук един ден преди да пристигнете в Белград с младежа, облицован с косми.

— Владислав, преводачът. Това не са косми, а козина. Наследил я е от майка си.

— Вярно, че така е казал. Една моя приятелка във влака ви подслушваше.

— Елегантна, богата, хубаво тяло, зло лице. Така я определи Влад.

— Никак дори не е богата. Играеше роля.

— Кажи й да работи по-добре. Забелязах я още в Париж. В Белград откъде знаеше къде ще отидем? Тя не беше в рейса.

— Бях се обадил на един колега в отдела по командировките, той ми каза къде отиваш. Час след като направи резервацията си, знаех крайната ти спирка — Киселево.