— На ченгетата човек не трябва да се доверява.
— Естествено, че не трябва.
Адамсберг скръсти ръце, наведе глава и заразглежда блестящата плетеница от червени и жълти нишки на китките си — бялата риза, заета му от Даница, имаше бродерии по яката и ръкавите. Може би същите като по обувките на чичо Славко.
— Да не би Мордан да ти е дал тази информация? И да те е помолил да ме проследиш?
— Мордан ли? Защо Мордан?
— Не знаеш ли? Той си е вкъщи и има депресия.
— По какъв повод?
— По повод на дъщеря, срещу която е заведено дело. По повод на онези там горе, които нямат намерение да заловят убиеца. Които са хвърлили мрежите си върху Бригадата. И са купили Мордан. Всеки си има цена.
— На колко ме оценяваш?
— На много.
— Благодаря.
— Обаче Мордан върши работата си на предател като слаб ученик.
— Явно не му е това призванието.
— Но все пак има ефект. Във вид на симпатична гилзичка, поставена под един хладилник, и симпатични стружки от молив, изсипани върху един килим.
— Не знам за какво говориш. Не съм чел материалите по случая. Затова ли пусна заподозрения? Принудиха те?
— За Емил ли говориш?
— Не, за другия.
— Не съм пуснал Церк — твърдо изрече Адамсберг.
— Кой е Церк?
— Размазвача, Церквечьора. Убиецът на Водел и Пльогенер.
— Кой е Пльогенер?
— Един австриец, подложен на същата сеч пет месеца по-рано. Май наистина нищо не знаеш. Обаче ти отвори гробницата в Кисилова.
Веранк се усмихна.
— Никога няма да ми се довериш напълно, нали?
— Ако те разбера, може и да успея.
— Взех самолета за Белград и дойдох с такси в Киселево преди теб.
— Щяха да те забележат в селото.
— Спах в колибата на поляната. Видях те, като мина оттам първия ден.
— Когато открих Петър Плогойовиц.
— Кой е той?
Незнанието на Веранк изглеждаше истинско.
— Веранк — каза Адамсберг, като се изправи, — ако не знаеш нищо за Петър Плогойовиц, нямаш какво да правиш тук. Освен ако не си си помислил, и ми кажи защо, че съм в голяма опасност.
— Не съм дошъл с намерението да те вадя от гробници. Не съм дошъл с намерението да ти помагам. Напротив.
— Ето на — каза Адамсберг. — Когато говориш така, те разбирам по-добре.
— Но не бих те оставил да умреш в гробницата. Вярваш ли ми?
— Да.
— Мислех, че опасността си ти. Проследих те, когато тръгна към мелницата, и видях на пътя кола с белградски номер. Помислих, че ти си я наел. Не знаех къде смяташ да ходиш, затова легнах в багажника. Но нещата се развиха другояче. Озовах се заедно с теб в това тъпо гробище. Онзи имаше оръжие, аз нямах. Чаках, наблюдавах. Казах ти, че той непрекъснато проверяваше добре ли си е свършил работата. Успях да се намеся късно тази сутрин. Почти прекалено късно. Още два часа и щеше да се превърнеш в кентавър.
Адамсберг отново седна и пак заразглежда бродериите си. Да не гледа усмивката на Веранк, да не се оставя този тип да го овърже като със самозалепващи се ленти.
— Значи си видял Церк.
— И да, и не. Излязох от багажника малко след вас и се скрих доста далеч. Различавах само силуетите ви. Коженото му яке, ботушите му.
— Да — каза Адамсберг, свивайки устни. — Церк.
— Ако под „Церк“ разбираш убиеца от Гарш, да, Церк беше. Ако под „Церк“ разбираш онзи, който е идвал у вас в сряда сутринта, не беше Церк.
— И ти ли беше там онази сутрин?
— Да.
— И не се намеси? Същият човек беше, Веранк. Церк си е Церк.
— Церк не е непременно Церк.
— Не се изразяваш по-ясно отпреди.
— Какво ти е минало през главата, за да заобичаш яснотата?
Адамсберг стана, взе пакета „Морава“ от плота над огнището, запали цигара с въгленче от огъня.
— Пропушил си?
— Церк е виновен. Остави един пакет вкъщи. Ще пуша, докато го заловя.
— Тогава защо го пусна да си върви?
— Не ми досаждай, Веранк. Беше въоръжен, нищо не можех да направя.
— Така ли? Дори да извикаш подкрепление, след като си тръгна? Дори да отцепиш квартала? Защо?
— Това не те засяга.
— Пуснал си го, защото не си бил сигурен, че той е убиецът от Гарш.